— Точно така — прошепна някой, макар да не разбрах кой точно. Мордън удовлетворено се усмихваше. Фил Боджалян ме разглеждаше с присвити очи, изражението му бе неразгадаемо. Тогава се сетих да погледна към Нора. Лицето й бе почервеняло. Буквално виждах алена вълна да се надига от шията й и да стига до смръщените й вежди.
— Свърши ли? — отсечено ме попита тя.
Сепнах се. Това в никакъв случай не бе реакцията, която очаквах. Да не би да се бях увлякъл и да бях говорил препалено дълго?
— Да — казах предпазливо.
Намеси се мъж с лице на индиец — седеше на отсрещната страна на масата.
— Не мога да разбера защо отново се връщаме на това! Мисля, че взехме окончателно решение още миналата седмица, Нора. Тогава ти беше убедена, че подобрената функционалност си заслужава увеличаването на цената. Защо вие от маркетинга все се връщате на този стар дебат? Няма ли най-сетне да решим веднъж завинаги?
Чад, който междувременно бе следил реакцията на хората край масата, се обади:
— Хей, момчета, не се нахвърляйте така на новака. Не можете да очаквате от него да знае всичко… та той още не знае къде е машината за капучино, нали?
— Мисля, че е излишно да губим повече време по този въпрос тук и сега — каза Нора. — Решението е взето: добавяме „Голд Дъст“.
Когато оперативката приключи — след още двайсет минути, през които коремът ми сякаш бе паднал в петите — всички станаха, Мордън ме потупа крадешком по рамото и това ми разкри, че този път съм се издънил грандиозно. Колегите ме поглеждаха с любопитство и веднага отместваха поглед.
— Ъъ… Нора — обади се Камилети и вдигна пръст, — би ли се задържала още минутка? Искам да си изясня някои неща…
На излизане до мен се приближи Чад и тихо ми каза:
— Е, тя май не го прие много добре, но мислите, които изказа ти, бяха много ценни за всички ни.
„Да ти го начукам“, отговорих му наум.
20.
Петнайсетина минути след края на оперативката на работното ми място дойде Мордън.
— Впечатлен съм — бяха първите му думи.
— Сериозно? — измърморих без никакъв ентусиазъм.
— Абсолютно. Смятах те за доста по-безгръбначен. Да се изправиш срещу началника си, и то не кой да е, а самата Нора, и да направиш на нищо любимия й проект… — Той поклати глава. — Изобретателен начин да си усложниш живота. Но мисля, че е редно да си наясно с последиците от действията си. Нора не е известна с благодушно отношение към нанесените й обиди. Имай предвид, че най-жестоките надзиратели в нацистките концентрационни лагери са били именно жените.
— Благодаря за съвета.
— Трябва да следиш за възможните симптоми на неприязънта й. Празни кашони, струпани пред работното ти място. Невъзможност да се включиш към компютърната мрежа. Обаждане от „Личен състав“ да им занесеш пропуска си. Но не се притеснявай, „Трайон“ по правило дава великолепни препоръчителни писма, а услугите за търсене на работа на уволнени служители са безплатни.
— Ясно. Благодаря.
Забелязах, че имам гласова поща. Когато Мордън си тръгна, побързах да вдигна слушалката.
Беше от Нора Съмърс, която искаше от мен — не, нареждаше ми — веднага да се явя в кабинета й.
Когато се явих, тя чукаше нещо на клавиатурата. Погледна ме бързо, странично, като гущер и продължи, с каквото се бе захванала. Игнорира ме близо две минути. Стоях и се чудех какво да правя. Лицето й издайнически започваше отново да почервенява — чувствах се неловко заради самата нея.
Накрая тя отново вдигна поглед към мен и завъртя стола си, за да бъдем лице в лице. Очите й блестяха, но не от тъга. В тях се долавяше нещо различно, нещо… диво.
— Виж, Нора… — внимателно започнах аз, — бих искал да се извиня за…
Тя ме прекъсна; говореше толкова тихо, че едва я разбирах:
— Предлагам ти да ме изслушаш, Адам. Днес и без това говори предостатъчно.
— Бях идиот… — опитах се да започна отново.