„Трайон“ разполагаше с вътрешна система за съобщения, наречена Инста Мейл. Тя работеше също като „Яху Месинджър“ или „Инстант Месинджър“ на Америка Онлайн: поддържаш списък на кореспонденти, от който виждаш кои от тях в даден момент са включени към системата и кои не са. Забелязах, че Нора Съмърс е включена. Не беше тук, но беше онлайн, а това означаваше, че работи от дома си.
Това беше добре, защото означаваше, че мога да опитам да вляза в кабинета й, без да ме изненада.
От самата мисъл за това стомахът ми се свиваше на топка, но знаех, че нямам избор. Арнолд Мийчъм искаше осезаеми резултати и не в бъдеще предварително, а в минало свършено. Знаех, че Нора Съмърс участва в няколко комисии по маркетинг на нови продукти в „Трайон“. Може би имаше информация за секретните нови продукти или технологии. Най-малко заслужаваше си да видя дали е така.
Естествено най-вероятното място, където би могла да съхранява подобна информация, би бил нейният компютър в нейния офис.
Табелката на вратата гласеше „Н. СЪМЪРС“. Стегнах се и опитах дръжката. Беше заключено. Това не ме изненада, понеже вътре тя съхраняваше конфиденциална информация за служителите. Матовото стъкло ми позволяваше да видя какво има в малката — три на три — стая. Не се виждаше нищо особено и разбира се, беше маниакално чисто.
Знаех, че в бюрото на секретарката й трябва да има ключ. Стриктно погледнато, секретарката — едра, скроена без икономия на материала яка жена на трийсетина години, казваше се Лиза Маколиф — не беше само нейна. Номинално Лиза работеше за цялата група на Нора, включително и за мен. Само вицепрезидентите разполагаха с лични секретарки, такава бе политиката в „Трайон“. Но това, разбира се, бе само формалност. Дори новак като мен вече бе разбрал, че Лиза Маколиф работи за Нора и не обича никой друг да й се бърка в работата.
Лиза беше подстригана ниско, почти канадска ливада, и предпочиташе да носи работен комбинезон, в резултат на което приличаше на бояджия. Човек трудно можеше да допусне, че така женствено и модно облечената Нора ще има секретарка като Лиза, но Лиза беше фанатично лоялна към Нора, усмихваше се само на нея и с един поглед можеше да изкара акъла на всички останали.
Лиза обичаше котките. Работната й клетка бе задръстена с котешки атрибути: куклички Гарфийлд, статуетки Катбърт и така нататък. Огледах се за всеки случай, не видях никого и издърпах чекмеджетата на бюрото й. След няколко минути намерих ключа, завит в пластмасово пликче и скрит в пръстта на саксията на специално устойчивото на флуоресцентно осветление растение. Поех дълбоко дъх, взех ключодържателя, на който имаше поне двайсетина ключа, и започнах да ги опитвам един след друг. Шестият отключи офиса на Нора.
Запалих осветлението, седнах зад бюрото й и включих компютъра.
Имах няколко сценария на действие, ако се появеше някой. Арнолд Мийчъм ме бе подготвил добре — да се държа агресивно, да ги попитам какво правят те тук, — но каква бе вероятността някоя говореща само испански или португалски чистачка да разбере, че се намирам в чужд офис? Така че се съсредоточих върху конкретната си задача.
Тя, разбира се, не се оформяше като лека. На екрана се мъдреше Username/Password. Мамка му! Защитено с парола. Можех ли да очаквам нещо друго? Въведох NSOMMERS — това беше стандартният подход. Бяха ми съобщили, че седемдесет процента от хората използват като парола съкращения на имената си.
Нора беше сред останалите трийсет.
Имах чувството, че Нора не бе и сред онези, които биха записали паролите си на залепващо листче в чекмеджето или нещо от този род, но все пак трябваше да се уверя лично. Проверих на обичайните места — под подложката за мишка, на гърба на компютъра, в чекмеджетата, но не намерих нищо. Трябваше да налучквам.
Опитах само SOMMERS, пробвах рождената й дата, цифри от номера на социалната й осигуровка, всякакви комбинации на горното. Нищо. След десетия опит се отказах. Трябваше да приема, че неуспешните ми опити се записват. Десет опита беше прекалено много. Хората рядко бъркат повече от един-два пъти.
Нещата не отиваха на добре.
Има обаче и други начини да се разбие парола. Бях прекарал часове на инструктаж и дори ми бяха дали нужното, с което щеше да се справи дори идиот. Не бях компютърен хакер или нещо подобно, но се оправях с компютрите — оправях се достатъчно, за да си намеря белята в „Уайът“, нали? — а онова, което ми бяха дали, беше много лесно за инсталиране.
Ставаше дума за устройство за регистриране на входа от клавиатурата, което записва натискането на всеки клавиш. Същата работа може да се свърши както от програма, така и с хардуерно устройство. Когато се използва програмата, има известен риск, понеже човек никога не знае колко строг е контролът в мрежата — системните администратори могат да забележат работата на неинсталирана от тях съмнителна програма. Поради тази причина Арнолд Мийчъм бе настоял да използвам устройството.