— Коя е Нора Съмърс? — попита той.
— А… жена ми.
— Ник и Нора, а? — гърлено се засмя той.
— Да, никой не пропуска да го забележи — усмихнах се широко най-сетне и аз. — Може да се каже, че се ожених за нея заради това. Е… май ще е по-добре да се захващам за работа, защото иначе ще осъмна тук. Радвам се, че се запознахме, Лутър.
— И аз, Ник.
Охранителят си тръгна. Бях толкова изнервен, че не можех да свърша нищо повече от това да приключа с копирането на имейлите. Накрая изключих осветлението, излязох и заключих вратата на офиса. Върнах се с връзката ключове в помещението на Лиза Маколиф и в този миг забелязах съвсем наблизо да минава някой. Сигурно пак беше Лутър. Дано само не искаше да си поговорим още малко за мустанги. Защото единственото, което исках аз, беше да прибера ключовете незабелязано и да се махам оттук.
Но не беше Лутър, беше човек с корем, очила с рогови рамки и вързана на опашка коса.
Последният човек, когото очаквах да видя на работа в десет вечерта, но от друга страна, инженерите не бяха на нормиран работен ден.
Ноа Мордън.
Беше ли ме бе видял да заключвам офиса на Нора? Или може би ме беше видял, докато бях вътре? Беше ли изобщо зрението му достатъчно добро, за да забележи нещо нередно? А може би той просто не обръщаше внимание на нищо и живееше в свой собствен свят… но какво все пак правеше тук?
Той не каза нищо, дори не показа, че ме е забелязал. Но не бях сигурен забелязал ли ме е, или не. Все пак бях единственият друг човек наблизо, а той не беше сляп.
Ноа зави в следващата пътека и остави някаква папка на нечие бюро. С престорена безгрижност минах покрай клетката на Лиза, пуснах ключовете в саксията, точно в дупката в пръстта, и продължих нататък.
Бях преполовил пътя до асансьорите, когато чух:
— Касиди? — Обърнах се. — Мислех, че само инженерите са нощни създания.
— Полагам усилия да ме хванат — тъпо се опитах да се пошегувам.
— Аха — каза той. Каза го с тон, от който по гръбнака ми полазиха леденостудени мравки. После ме попита невинно: — В какво?
— Моля?
— В какво се опитваш да те хванат?
— Не те разбирам — отговорих спокойно, но сърцето ми биеше до пръсване.
— Постарай се да го запомниш това.
— Моля?
Но Мордън вече вървеше към асансьорите и изобщо не ми отговори.
Трета част
Канализация
„Канализация“: Жаргонен израз за различните съпровождащи дейности от рода на конспиративни квартири, тайници и т.н., елемент от работата на всяка тайна разузнавателна агенция.
23.
Прибрах се у дома като психическа развалина. Явно не ставах за такава работа. Искаше ми се да изляза някъде и пак да се напия, но трябваше да си лягам, за да мога да се наспя.
Апартаментът ми изглеждаше по-малък и по-мизерен от всякога. Печелех стотици хиляди и би следвало да мога да си позволя един от онези луксозни апартаменти във високите блокове до кея. Нищо не ме задържаше в тази дупка, освен обстоятелството, че беше моята дупка, напомнянето, че съм жалко нищожество, а не добре облеченият, зализан позьор, в който се бях превърнал. Освен това нямах време да търся ново жилище.
Щракнах ключа на осветлението до входната врата, но стаята остана тъмна. По дяволите… Това означаваше, че крушката на голямата грозна лампа до дивана — основният източник на светлина — е изгоряла. Държах я по правило включена, за да мога да я паля и гася с ключа до вратата. Налагаше се опипом да се добера през тъмния апартамент до малкото килерче, в което държах резервните крушки и други подобни неща. За щастие познавах всеки квадратен сантиметър на малкия си апартамент, така че това не беше проблем. Порових слепешката в изкорубената картонена кутия, напипах нова крушка, помолих се наум да се окаже стоватова, върнах се слаломирайки при масичката до дивана, развих старата крушка и завих новата. Резултатът бе същият. Тъмнина. Мамка му… достоен завършек на един скапан ден. Напипах ключа в основата на лампата и го завъртях. Лампата светна.