Бях преполовил разстоянието до банята, когато изведнъж ме озари… Как, по дяволите, лампата се бе оказала изключена? Аз никога не го правех — никога! Нима губех разсъдъка си?
Или някой бе влизал в апартамента ми?
Обхвана ме тягостно чувство на параноя. Несъмнено някой бе идвал. Нямаше начин ключът на лампата да се е завъртял сам.
Нямах съквартиранти, нито дори приятелка, така че не бях давал ключа от апартамента на никого. Тъпата компания, която поддържаше сградата и даваше апартаментите под наем от името на тъпия анонимен собственик, никога не си позволяваше да влиза в жилищата. Господи, те нямаше да дойдат, дори да ги молиш на колене да изпратят някой да поправи радиаторите. Освен мен никой никога не бе влизал тук.
Погледът ми случайно попадна върху телефона директно под лампата — стар черен комбиниран апарат, съчетаващ телефон и секретар, старомодно записващо устройство, което така и не бях използвал, още повече че имах гласова поща, предоставена ми от телефонната компания — и забелязах, че още нещо не е наред. Черният кабел лежеше върху клавиатурата, вместо да бъде навит акуратно до апарата, както си бе лежал винаги. Вярно, това бяха тъпи дребни подробности, но когато живее сам, човек започва да свиква с определен ред на нещата. Опитах се да си припомня кога за последно се бях обаждал, къде бях стоял и какво точно бях правил. Възможно ли бе да съм бил толкова разсеян, че да сложа слушалката на обратно? Все пак бях почти сигурен, че тази сутрин на излизане не бях оставил телефона си така.
Някой определено бе идвал.
Погледнах пак комбинирания апарат и забелязах още нещо не наред, при това не ставаше дума за дребна подробност. Телефонният секретар, който никога не бях използвал, представляваше касетофон с две микрокасети — едната за изходящото съобщение, втората — за обажданията.
Само че касетата, която записваше постъпващите съобщения, я нямаше. Някой я бе взел.
Единственото разумно предположение бе, че я е взел човек, който иска да прослуша кой ми се е обаждал.
Или — изведнъж ми хрумна — може би някой, който искаше да е сигурен, че апаратът няма да може да записва евентуални съобщения. Това ми се струваше по-вероятно. Станах и се залових да търся единствения друг касетофон, който притежавах — миниатюрно устройство, също използващо микрокасети, което вече не помнех защо бях купил, докато учех в колежа. Смътно си спомнях, че преди няколко седмици, когато търсех запалка, го бях видял в долното чекмедже на бюрото. Дръпнах чекмеджето, прерових го, но касетофона го нямаше. Не го намерих и в другите чекмеджета. Колкото повече търсех, толкова по-сигурен ставах, че го бях виждал точно в долното чекмедже. Отново го дръпнах и този път открих там адаптера на захранването за него, което затвърди подозренията ми. Микрокасетофонът беше изчезнал.
Вече бях съвсем сигурен: някой бе влизал в апартамента ми и го бе претърсил с намерението да открие всички записи, които съм правил някога. Въпросът бе кой. Ако бяха Уайът и хората на Мийчъм, това вече преминаваше всякакви граници и бе възмутително.
Но ако не бяха те? Ако бе „Трайон“? Това бе толкова обезпокоително, че даже не ми се мислеше за тази възможност. Спомних си въпроса на Мордън: „В какво се опитваш да те хванат?“
24.
Къщата на Ник Уайът се намираше във възможно най-луксозния квартал — за нея бяха чували всички и от нея така силно миришеше на много пари, че всички се шегуваха с това. Имението беше възможно най-скъпото, най-разкошното и най-възмутително показното в град, известен със скъпи, разкошни и възмутително показни недвижими имоти. Несъмнено за Уайът бе важно да живее в къща, която е в устата на хората, която „Аркитекчъръл Дайджест“ слага на корицата си и която неудържимо провокира местните журналисти непрестанно да търсят поводи и извинения да се вмъкнат по някакъв начин в нея, за да напишат смайващи неща. Те обожаваха японския момент — фалшивото зен спокойствие, гонитбата между икономичност и простота от една страна, и от друга — бентлитата в гаража на Уайът и неговата абсолютно не зен острота в поведението.
В отдела за връзки с обществеността на „Уайът Телекомюникейшънс“ работата на един от служителите бе да се занимава с личната реклама на Ник Уайът, в това число да подава подходящи клюки за публикуване в „Пийпъл“, „Ю Ес Ей Тудей“ и навсякъде другаде. От време на време този човек предлагаше материали за имението на Уайът, благодарение на които знаех, че то му бе струвало петдесет милиона долара, че е по-голямо и построено с повече въображение от прословутата къща на езерото в Сиатъл на Бил Гейтс, че е копие на японски дворец от четиринайсети век, което Уайът бе построил в Осака, а после бе транспортирал на парчета през океана. Беше заградено от сто и шейсет декара японски гори, пълни с редки цветя, каменни градини, изкуствен водопад, изкуствено езеро и древни дървени мостчета, естествено пак докарани от Япония. Дори каменните плочи с неправилна геометрична форма, с които бе застлана алеята за колите, бяха превозени от Япония.