— След две седмици.
— Може би мога да помогна с нещо.
— Всяка помощ ще ми е от полза.
Телефонът иззвъня и той отново го взе.
— Да? — Слуша минутка и каза: — Добре. — И прекъсна разговора. — Май си напипал нещо. До една-две седмици ще получиш пълното досие на Алана Дженингс.
— Ясно — като за Лундгрен и Съмърс.
— Не, това ще е много по-подробно.
— Защо?
— Защото искаме да продължиш в същата насока. Начинът да влезеш, е чрез нея. Така… след като вече си се добрал до кодовото име, искам имената на всички, имащи каквото и да било отношение към „Аврора“. Като казвам всички, имам предвид от отговарящия за проекта директор до чистачката.
— Как? — Съжалих в мига, в който изпуснах тази дума.
— Сам ще прецениш как. Това ти е работата, още ли не си разбрал? И го искам за утре.
— За утре?!
— Точно така.
— Добре. — Казах го нарочно с нотка на предизвикателство. — Само че тогава ще съм свършил онова, което искате от мен, нали? И ще сме квит.
— О, не — разочарова ме той и ми показа големите си бели зъби. — Това е само началото, приятелю.
25.
Вече работех, както ми се струваше, безкрайно и бях в някакво състояние на полунесвяст. В допълнение към нормалното ми работно време в „Трайон“ прекарвах дълги часове всяка нощ в търсене из интернет или работа над обзорите и сводките с информация за работата на конкуренцията, изпращани ми от Мийчъм и Уайът, благодарение на които можех да изказвам мнение едва ли не като гений. На няколко пъти по време на дългия път в безкрайните задръствания едва не заспивах зад волана. Отварях неочаквано очи, сепнат, изведнъж разсънен, за да спра в последния възможен миг преди да вляза в насрещното платно или на сантиметри от забиване в колата пред мен. Следобед по правило губех тонус и единствено огромните дози кофеин ми помагаха да не заспя в работната ми клетка. В главата ми се въртяха картини как поне веднъж се прибирам по изключение рано и заспивам на секундата. Живеех на кафе, диетична пепси и ред бул. Под очите ми се бяха появили черни кръгове. Работохолиците имат за награда поне удовлетворението, патологично или не, аз просто се чувствах изцеден, скапан, като пребит до смърт кон от класическата руска проза.
Но не животът „под пара“ бе най-големият от проблемите ми. Въпросът бе, че губех представа каква е „истинската“ ми работа и какви са задълженията ми „под прикритие“. Бях толкова зает да бягам от една оперативка на друга и да се опитвам да се държа на нивото на положението си, та Нора да не надуши следа и да се насочи безпогрешно към мен, че едва ми оставаше време да ровя насам-натам и да събирам информация за „Аврора“.
Понякога се виждах с Мордън — на оперативки за „Маестро“ или на обяд в столовата — и той винаги отделяше време да побъбрим. Но така и не спомена онази нощ, когато или ме беше видял, или не да излизам от офиса на Нора. Не зная, може и да не ме бе видял в нейния офис. А може би ме бе видял и сега по някакви свои съображения не обелваше и дума по въпроса.
На всичко отгоре през нощ получавах имейли от „Артър“, който се интересуваше докъде съм стигнал с разследването, как се движат нещата и какво, по дяволите, ме бави.
Оставах до късно на работа почти всяка вечер и се прибирах и аз не знам кога. Сет ме засипваше с покани да му се обадя, записани в гласовата ми поща, но след седмица усилия престана да ме търси. Повечето от другите ми приятели един по един също се отказаха. Правех чудеса, за да си освободя по половин час и да отскоча до апартамента на татко, но покажех ли се там, го заварвах така кисел, че не ми обръщаше никакво внимание. Изглежда, между него и Антоан се бе възцарило някакво примирие, нещо от рода на студена война, защото Антоан поне не заплашваше да напусне. Засега…
Една нощ се престраших и отново влязох в офиса на Нора, за да сваля бързо и без усложнения клавиатурната записвачка. Моят приятел, големият фен на мустангите, обикновено правеше обиколката си между десет и десет и двайсет, така че свърших работата, преди да се появи. Отне ми по-малко от минута. Ноа Мордън го нямаше никакъв.