В центъра на съоръжението, заобиколена от тучна, перфектно окосена морава, се издигаше огромна къща с керемиден покрив в стила на така наречения „нюпортски котидж“. Отървах се не без затруднение от Джош, като се престорих, че махам пред кафето на мой познат. Той предложи да ми организира мач, но аз го успокоих, че всичко е наред, нямам проблеми, вече съм видял няколко познати лица и ще се оправя сам.
След няколко минути я видях. Не че беше възможно да не забележиш жена като нея. Беше в риза на Фред Пери и имаше (по някаква необяснима причина на снимките от наблюдението това не си личеше) убийствени гърди. Сините й очи бяха ослепителни. Влезе в кафето с друга жена на нейната възраст и си поръчаха газирана вода. Намерих масичка наблизо, но не и непосредствено до тях, зад нея, извън полезрението й. Исках да мога да наблюдавам, регистрирам, слушам и най-вече да остана незабелязан. Защото забележеше ли ме, щях да имам сериозен проблем следващия път, когато опитах да се навъртам наоколо. Не че съм двойник на Брад Пит, но все пак не съм грозен като гъз, така че жените общо взето ме забелязват. Налагаше се да бъда много предпазлив.
Не можах да разбера дали приятелката на Алана Дженингс е нейна съседка, състудентка или нещо друго, но двете не обелиха нито дума на служебни теми. Логично бе да предположа, че не са колежки в проект „Аврора“. Много жалко — нямаше да чуя нищо любопитно.
В един момент обаче телефонът й иззвъня.
— Алана — каза тя. Имаше гладък като кадифе глас, школуван в частни училища — определено култивиран, но без това да дразни. — Така ли? — продължи тя. — Е, доколкото мога да схвана, намерила си решение. — Наострих уши. — Кейт, ти просто си съкратила развойната фаза наполовина и това е невероятно.
Това със сигурност ми звучеше по служба. Преместих се мъничко по-наблизо, за да чувам по-добре. Край нас хората се смееха, дрънчаха чаши, вътре се миеха чинии и към всичко се примесваше ритмичното „туп-туп“ на тенис топките, което ми пречеше да разбера всичко казано от Алана. Някой се промъкна непосредствено до масата ми — едър мъж с огромен корем — и чашата ми с пепси застрашително се разлюля. Мъжът гръмко се изсмя, сякаш бе направил нещо адски смешно, и изобщо престанах да различавам гласа на Алана. „Махни се, задник нещастен!“
Мъжът се отдалечи с разкрачена походка и най-сетне долових нов фрагмент от разговора. Само че сега тя вече говореше приглушено и до мен достигаха само отделни думи. Чух я да казва: „Е, това вече е въпрос за голямата награда, нали?“. После малко по-високо: „Благодаря ти, че ми съобщи… новината е страшна“. После затвори.
— Работа, работа… — извини се на приятелката си. — Прощавай. Иска ми се да мога да се откъсна напълно, но се налага да съм на разположение денонощно. А… ето го и Дрю! — Към масата им се приближи снажен представителен мъж, тип жребец: малко над трийсетте, бронзов загар, плосък корем, широки плещи — телосложение на гребец, — и непринудено я целуна по бузата. Забелязах, че не целуна и другата жена.
— Здрасти, сладур — свойски я поздрави той.
Страхотно. Значи Уайът все пак не бе разбрал, че тя излиза с някого.
— Здрасти, Дрю — отговори му тя. — Къде е Джордж?
— Той не ти ли се обади? — изненада се Дрю. — Беше забравил, че този уикенд му се полага да види дъщеря си.
— И сега какво… нямаме четвърти? — изплаши се другата жена.
— Е, все ще намерим някой — успокои я Дрю. — Просто не мога да повярвам, че не ти се е обадил. Колко невъзпитано.
В този миг в главата ми светна лампичка. Зарязах плана за анонимно наблюдение и взех тактическо решение. Изправих се и попитах:
— Извинете? — Те ме погледнаха. — Случайно чух, че търсите четвърти…
Представих се с истинското си име, обясних, че проверявам дали клубът ще ми хареса, и не споменах „Трайон“. Почувствах, че изпитаха облекчение. Според мен от професионалната ми титанова ракета „Йонекс“ решиха, че съм страшно добър, макар да ги уверих, че просто съм средна класа и че не съм играл от маса време. Което си беше самата истина.
Бяха запазили един от откритите кортове. Времето беше слънчево и топло, макар и малко ветровито. Двойките бяха Алана и Дрю срещу мен и втората жена, чието име се оказа Джоди. Джоди и Алана бяха горе-долу равни по сила, но Алана беше много по-грациозна тенисистка. Не беше особено агресивна, но имаше нелош подсечен бекхенд, винаги връщаше сервиса, улучваше без проблеми топката и играеше с много икономични движения. Сервисът й беше прост и точен и нямаше проблем да вкара топката в полето. Играта й се удаваше също така естествено, както дишането.