— „По-добре“ като теб, а? — подметнах. Просто ми се изплъзна.
Това го накара да ме изгледа с втренчения си поглед.
— Аз поне знам кой съм — натърти той. — А ти още нямаш ни най-малка представа кой си.
28.
Следващият ден беше неделя и следователно единственият ми шанс да си отспя, но Арнолд Мийчъм естествено настоя да се срещнем рано сутринта. Бях отговорил на редовния му имейл, подписвайки се с „Дони“, което за него означаваше, че разполагам с нещо за тях. Отговори ми веднага с нов имейл, с който ми нареждаше да бъда точно в девет на паркинга на един конкретен магазин от веригата „Всичко за дома“.
Там вече гъмжеше от мераклии — не всички се излежават до късно в неделя сутринта — да си купят дървен материал, инструменти, чувалчета със семена и тор. Чаках в аудито близо половин час.
Започвах да губя търпение, когато в паркинга влезе беемве модел 745i и се насочи към мястото до мен. Изглеждаше доста странно в обкръжение на пикапи и ванове. Арнолд Мийчъм беше в бебешко син пуловер и изглеждаше като случайно отбил се на това място, на път за голф среща някъде далеч оттук. Направи ми знак да сляза от колата, аз слязох и му подадох компактдиск и папка.
— И какво имаме тук? — поинтересува се той.
— Списък на работещите по проект „Аврора“.
— Всички?
— Не зная. Но част от тях.
— Защо не всички?
— Тук има четиридесет и седем имена — търпеливо му обясних. — Мисля, че е добро начало.
— Трябва ни пълният списък.
Въздъхнах.
— Ще видя какво мога да направя. — Спрях, разкъсван от желанието да не му казвам неща, които не се налагаше — колкото повече му казвах, толкова повече щеше да иска от мен, — и чисто човешката нужда да се похваля какъв напредък съм постигнал. — Имам паролите на началника — изтръгна се накрая от мен.
— Кой? Лундгрен?
— Нора Съмърс.
Той кимна.
— Използвал си софтуера?
— Не, KeyGhost.
— И какво ще правиш с тях?
— Ще прегледам архивираната й поща. Може да вляза в програмата за насрочване на срещи и да разбера с кого се среща.
— Това са дреболии — пренебрежително каза Мийчъм. — Според мен е време да проникнеш в „Аврора“.
— А според мен в момента е много рисковано — опитах се да възразя.
— Защо? — Клиент на магазина избута препълнена количка с чувалчета тор покрай прозореца на Мийчъм. Четири-пет деца го следваха тичешком. Мийчъм ги погледна, натисна бутона за вдигане на прозореца си и пак се обърна към мен. — Попитах защо?
— Пропуските осигуряват диференциран достъп.
— За бога, Адам, проследи някого, открадни му баджа, направи каквото искаш. Трябва ли да те връщам в първи клас?
— Всички се регистрират на влизане в дневник, на всеки пропуск има въртележка и следователно не е възможно да се промъкнеш незабелязано.
— А чистачите?
— Към всеки пункт за влизане има насочени камери за наблюдение. Не е толкова лесно. Не би искал да ме хванат, най-малко сега, нали!
Думите ми го накараха да се замисли.
— Дявол да го вземе, изглежда, добре се пазят.
— Мисля, че дори такъв като теб би могъл да заимства едно друго от тях.
— Я се шибай! — сряза ме той. — Ами архивът на „Личен състав“?
— И този отдел се охранява доста добре.
— Едва ли чак като „Аврора“. Там би следвало да е относително по-лесно. Искам от теб личните досиета на всеки, свързан по какъвто и да било начин с „Аврора“. Като минимум говорим за хората от този списък. — И за по-ясно вдигна пред лицето ми диска.