Качих се по стълбите на трети етаж. Стълбищната врата се оказа отключена. Това, изглежда, също бе елемент от противопожарните разпоредби: в сгради над определена височина в екстрени ситуации трябва да може да се движиш между етажите по стълбището. На някои етажи може и да имаше четци на карти до съответните врати. За мое щастие трети етаж не беше защитен по такъв начин. Отворих вратата и се озовах право в приемната на „Личен състав“.
Мястото изглеждаше точно така, както човек очаква да изглежда приемната на „Личен състав“ — махагонова ламперия, демонстрираща, че тук се отнасят напълно сериозно към кариерата на хората, а едновременно с това имаше колорит, топлина и удобни меки столове. Което подсказваше, че след като си стигнал дотам, че да почукаш на вратата на „Личен състав“, най-добре е да се въоръжиш с търпение.
Огледах се за камера за наблюдение, но не видях. Не че очаквах да видя — това все пак не беше банка, — но все пак трябваше да съм предпазлив. Или поне да не забравям, че трябва да съм.
Осветлението беше много икономично и от това атмосферата на мястото ставаше още по-изискана. Или по-плашеща… според случая.
Останах няколко секунди така, без да предприемам нищо. Мислех. Нямаше никакви чистачи, които бих могъл да излъжа да ме пуснат — те или идваха още по-късно, или се появяваха в ранна утрин. Това би бил най-добрият ми шанс за проникване. Налагаше се да използвам стария номер „пропускът ми нещо не работи“, който ми бе помогнал дотук. Слязох обратно долу и се отправих към рецепцията на крилото, където червенокоса „посланичка на фоайето“ наблюдаваше повторението на „Ергенът“ на един от мониторите към системата за наблюдение.
— Ха, мислех, че съм единственият, на когото се налага да работи в неделя — обърнах се към нея. Тя вдигна поглед, вежливо се засмя и отново се обърна към монитора. Явно й изглеждах като колега, още повече че бях закачил пропуска си на колана, идвах отвътре, така че какъв друг можех да бъда? Жената не бе от разговорливите, но това дори бе още по-добре за мен — тя просто искаше да я оставя да си гледа сериала. И предполагам, бе готова на всичко, за да се отърве по-бързо от мен. — Виж какво — продължих, — извинявам се, че ти досаждам, но имаш ли достъп до машината, която поправя картите? Не че особено държа да вляза в офиса си, но се налага, ако искам да не ме уволнят, а проклетият четец на карти не ме пуска. Сякаш се досеща, че по това време трябва да съм на съвсем друго място и да гледам по телевизията неделния мач, нали разбираш?
Тя се усмихна. Вероятно не бе свикнала служителите на „Трайон“ да забелязват присъствието й.
— Напълно те разбирам — отговори ми тя, — но жената, която прави това, ще бъде на работа чак утре.
— О, боже… И как сега да вляза? Не мога да чакам до утре. За мен утре няма да има.
Тя кимна, вдигна телефона и каза в слушалката:
— Стан, имаме нужда от съдействието ти.
Две минути по-късно се появи Стан — дежурният охранител. Беше дребничък жилав смугъл мъж над петдесетте с видима отдалеч перука — черна, но по периферията й се виждаше венец от вече посивяваща коса. Не мога да разбера хората, които си правят труда да купуват перука, без да се замислят, че за да изглежда убедително, се налага поне от време на време да я сменят. Взехме асансьора до трети етаж. Опитах се да му обясня колко неудобно е, че „Личен състав“ имат собствена йерархия при издаване на електронните пропуски, но това явно бе тема, която изобщо не го интересуваше. Човекът искаше да си говорим за спорт, аз можех да го правя, така че между нас се установи пълно разбиране. Беше фен на „Денвър Бронкос“ и аз се престорих, че също съм. Когато стигнахме до „Личен състав“, той извади пропуска си — предполагам, универсален пропуск, който му позволяваше да влиза безпроблемно във всяко помещение на цялата сграда — и го поднесе до четеца.
— И не се преуморявай — приятелски ме посъветва той.
— Благодаря ти, брат ми — успокоих го аз.
На тръгване той се обърна да ми даде последен съвет:
— И дай пропуска си да ти го оправят.
Следващата секунда бях вътре.
30.
Отвъд разкоша на приемната, отдел „Личен състав“ изглеждаше като всеки друг проклет офис в „Трайон“ — бе разпределен като пчелна пита на работни клетки, разделени от подвижни прегради на височина човешки ръст. Светеше само аварийното осветление. Разходих се и установих, че всички клетки са празни, както и офисите. Не ми отне много време да разбера къде съхраняват досиетата. В центъра на отдела имаше голяма конструкция от успоредно разположени шкафове с чекмеджета, в които бяха подредени множество папки.