Бях планирал да свърша шпионската си работа изцяло онлайн, обаче нямаше да мога да проникна тук без специална парола за достъп в базата данни на „Личен състав“. Но понеже така и така бях успял да вляза, реших, че няма да навреди, ако сложа една от клавиатурните записвачки. Може би един ден щях да съумея пак да вляза и тогава щях да си я прибера. В крайна сметка „Уайът“ плащаше за тях, а не аз. Избрах случайно една от работните клетки и инсталирах записвачката там.
Сега обаче се налагаше да поровя из чекмеджетата и да открия хората на „Аврора“. Освен това изглеждаше разумно да побързам — колкото по-дълго стоях тук, толкова по-голяма бе опасността да ме заловят.
Въпросът бе как е организиран информационният масив. По азбучен ред? По нарастващ ред на личния код на служителите? Колкото повече разглеждах гърбовете на безбройните папки, толкова повече се обезсърчавах. Нима наистина си бях представял, че ще вляза тук с валсова стъпка, ще грабна няколко случайни папки и ще си изляза с джакпота? Чекмеджетата пред очите ми бяха надписани с имена като: „ДОБАВКИ“, „ПЕНСИИ/АНЮИТЕТ/НАПУСКАНЕ“, „БОЛЕСТ, ГОДИШЕН И ДРУГ ОТПУСК“, „МОЛБИ ЗА КОМПЕНСАЦИИ“, „ОБЖАЛВАНИ РЕШЕНИЯ ПО МОЛБИ“, „ИМИГРАЦИЯ И НАТУРАЛИЗАЦИЯ“ и така нататък. Започваше да ми се завива свят.
По някаква необяснима причина в главата ми звучеше песен от златните години… „Банда на път“ на Пол Маккартни от безславния му период с „Уингс“. Мразех тази песен, тя беше по-противна дори от всичко изпято някога от Селин Дион. Мелодията беше досадна, но натрапчива, а в текста нямаше грам смисъл. „На селския площад биеше камбана за зайците, които бягат!“… такива ми ти работи.
Опитах едно от чекмеджетата, но то естествено се оказа заключено… всъщност всички бяха заключени. Всяка кантонерка без изключение имаше ключалка в плота най-отгоре. Потърсих с поглед бюрото на секретарката, а проклетата песен не спираше да ме изнервя: „… селският съдия… бил сърдит…“. След известно лутане най-сетне открих бюрото и както бях очаквал, ключът естествено се оказа в него, на връзка с други ключове в най-горното централно чекмедже. Бога ми, Мийчъм засега се оказваше абсолютно прав: ключовете винаги се намираха лесно.
Залових се за подредените по азбучен ред служебни досиета.
Избрах наслуки едно от имената в списъка — Йона Орън — и го потърсих на „О“. Нито следа от него. Избрах друго име — Санджай Кумар — но и на „К“ не намерих нищо. Изпробвах Питър Даут — нулев резултат. Странно. За да не пропусна нещо, проверих за същите имена на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНИ ПОЛИЦИ“, „НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ“. Пак нищо. Подобно беше положението и с пенсионните файлове. Всъщност от тези имена нямаше следа никъде, поне доколкото можех да се уверя.
„Надзирателят и морякът Сам…“. Това беше като китайското изтезание с капещата вода — интересно какво трябваше да означава този текст? Знаеше ли някой на този свят?
Най-странното бе, че на местата, където би трябвало да се намират търсените от мен папки, понякога различавах малки междини, сякаш папките са били извадени и преместени другаде. Или си въобразявах? Бях на път да вдигна ръце и да се предам. Привършвах поредната си обиколка по пътеките между стелажите, когато забелязах ниша… отделна отворена стаичка в допълнение към масива от служебни досиета. На входа на нишата имаше надпис:
СЕКРЕТНИ СЛУЖЕБНИ ДОСИЕТА:
ДОСТЪП САМО СЛЕД ЛИЧНОТО РАЗРЕШЕНИЕ
НА ДЖЕЙМС СПЪРЛИНГ ИЛИ ЛЮСИ СЕЛАНО
Влязох и с облекчение установих, че тук нещата стоят далеч по-просто: съдържанието на чекмеджетата бе подредено по номер на отдела. Джеймс Спърлинг беше директорът на „Личен състав“, а Люси Селано — неговата помощничка. Бяха ми нужни няколко минути да намеря бюрото на Люси Селано и може би трийсет секунди да открия в него личната й връзка ключове (долното дясно чекмедже).
Върнах се при секретните досиета и намерих чекмеджето, в което се съдържаха номерата на отделите, сред които и „Аврора“. Отключих го и го изтеглих. Чу се метално „туп“, сякаш нещо отзад падна. Запитах се колко ли често някому се налага да рови из тези чекмеджета. Може би в ежедневната си работа използваха информацията в компютърната база данни, а хартиеният носител им трябваше само например за юридически нужди.
И в този момент видях нещо наистина крайно необичайно: всички досиета на „Аврора“ ги нямаше. В чекмеджето имаше празно място, широко може би около половин метър, точно от номера, предшестващ този на „Аврора“, до следващия. С две думи, чекмеджето бе наполовина празно.