— … шибана цигара! — чух за свое облекчение.
— … пожарогасител… — каза някой в отговор.
В продължение на дълго, много дълго време — може да бяха десет минути или половин час, нямах представа, не смеех да помръдна ръка, за да погледна часовника си — стоях, извит неудобно, потен от горещината и страха, в състояние на забавен живот, с изтръпнали крака от странната поза, в която бях застинал.
Очаквах със свито сърце вратата на складовото помещение да се отвори, да блесне светлина и да сложи край на всичките ми мъчения.
Не знаех, нямах представа, не бях измислил какво, по дяволите, ще им кажа. Може би нищо. Всеки момент можеха да ме хванат, а аз нямах никакво обяснение. Във всеки случай, щях да съм късметлия да се отърва само с уволнение. По-вероятното бе „Трайон“ да ме даде на съд — просто нямаше, не можеше да има приемливо обяснение за моето присъствие тук. Изобщо не ми се мислеше пък какво ще предприеме Уайът, след като му паднех в ръцете.
Поне да бях постигнал нещо. Защото резултатът бе кръгла нула. Досиетата на хората, работещи по „Аврора“, ги нямаше.
Отвън се разнасяха необичайни звуци, обясними с използването на пожарогасител, но виковете малко по малко утихваха. Не знаех дали охраната се е обадила на дежурните пожарникари, или са извикали местната пожарна охрана. И дали са приели кошчето като достатъчно обяснение за задействаната алармена сигнализация. Както и дали възнамеряват да продължат с огледа на отдела.
Така че стоях вътре, краката ми се бяха превърнали в ледени колони, по лицето ми се стичаха струйки пот, а раменете и гърбът ми се бяха схванали.
Продължавах да чакам.
Чувах от време на време гласове, но те звучаха вече много по-спокойно. Долавях крачки на нормално вървящи хора, а не тропот на тичащи.
По някое време — стори ми се, че е изминала цяла вечност — всичко отвън утихна. Пробвах да вдигна лявата си ръка, за да видя колко е часът, но тя не ме слушаше. Опитах се да я разтърся, преместих дясната, първо ощипах, после разтрих с нея лявата и най-сетне започнах отново да я усещам. Погледнах светещия циферблат. Беше малко след десет, макар да бях готов да се закълна, че минава полунощ.
Бавно излязох от позата на индийски йога и безшумно пристъпих към вратата на малкото помещение. Долепих ухо до нея и няколко секунди напрегнато се вслушвах. Не се чуваше нищо. Можех да допусна, че са си тръгнали — в крайна сметка бяха угасили нищожния пожар, бяха се уверили, че няма влизане с взлом. Човешките същества, особено хората от нощната охрана, които определено не изпитват добри чувства към компютрите, взели им работата, не се доверяват на машините и поради тази причина са готови да ги обвинят в случаи като този. Може би, ако наистина имах късмет, никой нямаше да се запита защо системата за неправомерен достъп се е задействала преди пожарната инсталация.
Поех дълбоко дъх и бавно отворих вратата.
Огледах се в двете посоки, погледнах право пред себе си. Изглежда, отново бях сам. Нямаше никого. Излязох, спрях и пак се огледах.
Отново никой.
Миришеше доста силно на дим, както и на някакъв химикал, със сигурност заредената в пожарогасителя специална смес.
Тръгнах предпазливо покрай стената — държах се встрани от стъклени врати и външни прозорци — и стигнах един от изходите. Не тези извеждащи в приемната, нито задните стълбищни врати, през които бях чул да идва охраната.
Само че те бяха заключени.
Още бяха заключени.
Господи, сега и това ли?
Не бяха дезактивирали заключването на вратите. Движенията ми станаха по-бързи заради нахлулия в кръвта ми адреналин. Отидох при вратите до приемната. И те бяха заключени.
Сега какво?
Нямах избор.
Нямаше никакъв начин да отключа вратите отвътре или поне аз не знаех такъв начин. А някак не вървеше да позвъня на охраната след всичко случило се само преди малко.
Не. Налагаше се да остана тук, докато не се появи някой, който да ме пусне да изляза. Което може би щеше да се случи чак на сутринта, когато дойдеха чистачите. Или… не дай боже, когато се появеше първият служител на „Личен състав“. Защото в този случай щеше да ми се наложи да обяснявам някои необясними неща.
На всичко отгоре бях изтощен. Намерих работна клетка далеч от врати и прозорци и седнах на стола в нея. Не, не бях изтощен. Бях тотално скапан. Трябваше да се наспя. Сложих ръце на бюрото и като измъчен студент в университетска библиотека, отпуснах глава върху тях и заспах.