— Имай предвид, че изборът на мястото, на което ще седнеш, е критичен, приятел — прошепна ми Чад. — По принцип Годард сяда начело на масата на страната до вратата. Ако държиш да останеш невидим, седни отдясно на него. Искаш ли да ти обърне внимание, седни отляво или точно срещу него.
— Защо да искам да ми обръща внимание?
— Е, на този въпрос не мога да отговоря. Все пак той е босът.
— Бил ли си на много съвещания с него?
— Не чак толкова много. — Той сви рамене. — Две-три.
Реших да седна там, където Чад ме бе предупредил да не сядам — отдясно. Както се казва в поговорката: излъжи ме веднъж — срам за теб, излъжи ме два пъти — срам за мен.
Центърът представляваше забележителна гледка. Основната мебел в залата бе грамадната заседателна маса, изработена от някакво тропическо дърво, която заемаше по-голямата част от наличното пространство. В единия край на помещението бе монтиран екран за презентации. Любопитното бе, че от тавана висяха тежки акустични щори, които можеха да се спускат, управлявани дистанционно, и не само да затъмняват, но също и да пречат на хората отвън да чуват какво става вътре. В тялото на масата бяха монтирани разговорни уредби, а всяко място бе оборудвано с индивидуални малки екрани, които можеха да се показват и прибират с натискане на скрит бутон.
Хората шепнеха, чуваше се нервен смях, пускаха се язвителни остроумия. Донякъде чаках с нетърпение най-сетне да видя знаменития Джок Годард отблизо, още повече че се оформяше никога да не му стисна ръката. Не се предвиждаше да участвам по някакъв начин в предстоящата презентация, но въпреки това споделях общата нервност.
В десет без девет минути Нора още я нямаше никаква. Дали не бе скочила през прозореца? Или сега беше на телефона и се опитваше да събере някаква подкрепа в последно усилие да спаси скъпоценния си проект, мобилизирайки помощта на всички, които й бяха в дълг?
— Дали не се е загубила? — пошегува се Фил.
В десет без две минути Нора влезе в залата, спокойна, лъчезарна и някак… още по-привлекателна. Изглеждаше, сякаш си бе освежила грима, очната линия, червилото и всичко останало, което си слагаше. А може би бе медитирала или нещо подобно, защото просто бе трансформирана.
Точно в десет, на секундата, влязоха Джок Годард и Пол Камилети и в залата се възцари мъртва тишина. Камилети Главореза, в черен костюм и маслиново зелена копринена тениска, бе вчесал косата си назад и изглеждаше точно като Гордън Геко в „Уолстрийт“. Избра си място далеч от центъра на вниманието, в ъгъла на необятната маса. Годард, в обичайното си поло под кафявото спортно сако на каре, отиде при Нора и прошепна в ухото й нещо, което я накара игриво да се засмее. После сложи ръка на рамото й, а тя сложи нейната върху неговата и двамата останаха така няколко секунди. Нора се държеше момичешки и в известна степен кокетничеше — това бе нейна страна, която виждах за пръв път.
Приключил с това, Годард седна начело на масата с лице към екрана. Благодаря, Чад. Виждах го прекрасно и в никакъв случай не се чувствах невидим. Беше попрегърбен и раменете му бяха малко отпуснати. Носеше бялата си коса на път, но тя отказваше да се подчини. Веждите му бяха космати, бели и изглеждаха като заснежени върхове. Челото му бе дълбоко набраздено, а погледът му — дяволит.
Над масата се възцари неловка тишина. Той ни огледа.
— Всички сте нещо неспокойни — бяха първите му думи. — Спокойно, не хапя. — Гласът му бе приятен и леко дрезгав мек баритон. Погледна Нора и й намигна: — Е, не често, във всеки случай. — Тя се засмя и още един-двама вежливо се засмяха. Усмихнах се и аз, колкото да изразя, че оценявам усилието да ни успокои.
— Само когато се чувстваш заплашен — потвърди тя. Той се усмихна, свил устни като кокоше дупе. — Джок, нали не възразяваш, ако започна?
— Не, разбира се.
— Джок, ние работихме толкова усърдно над обновяването на „Маестро“, че понякога си мисля, че ни е просто трудно да излезем от кожата си и да погледнем на работата си отстрани, безпристрастно. Аз специално прекарах последните трийсет и шест часа, мислейки единствено върху този продукт. И за мен е ясно, че има няколко начина — няколко съществени начина, — по които можем да осъвременим, да обновим „Маестро“, да го направим по-привлекателен, да увеличим пазарния му дял и то не козметично, а съвсем осезаемо. — Годард кимна, опря връхчетата на пръстите на двете си ръце и погледна към бележките си. Тя почука с нокът ламинираната брошура: — Резултатът на нашите търсения е стратегия, доста добра според мен, която се свежда до обогатяването на съществуващата функционалност с дванайсет нови елемента, което определено ще го актуализира. Но трябва да ти кажа честно, че ако бях на твое място, аз… щях да затворя кранчето. — Годард сепнато се обърна да я изгледа и повдигна гъстите си бели вежди. Всъщност изгледахме я всички, и то смаяно. Не можех да повярвам, че ушите ми чуват това. Та тя хвърляше целия екип в огъня. — Джок — продължи Нора, — ако има нещо, което съм научила от теб, то е, че истинският лидер трябва да може да жертва най-любимото си нещо. Това, което казах преди малко, разкъсва сърцето ми. Но аз просто не мога да игнорирам фактите. „Маестро“ беше страхотен продукт… за времето си. Само че времето му вече е изтекло. Тук влиза в действие „законът на Годард“: ако изделието ти няма потенциала да бъде номер едно или поне номер две на пазара, оттегли се с минимални загуби.