Усмихнах му се добродушно.
— Прав си, Чад — средният потребител ни най-малко не се интересува от надежден пренос на данни. Но аз не говорех за средния потребител. Имах предвид… военните.
— Военните? — Годард заинтригувано повдигна едната си рунтава вежда.
— Адам… — предупредително и хладно започна Нора.
Но Годард я прекъсна с движение на китката.
— Не, не… искам да чуя това. Та, казваш, военните?
Поех дълбоко дъх и се опитах да не изглеждам толкова паниран, колкото се чувствах.
— Вижте… армията, военновъздушните сили, канадците, британците — всички отбранителни системи в Щатите, Великобритания и Канада — напоследък осъвремениха комуникационните си съоръжения, нали така? — Извадих няколко изрезки от „Дифенс Нюз“, „Федерал Компютър Уик“ — списания, които подритвам из апартамента — и демонстративно ги показах на групата. Усещах ръката си леко да трепери и се надявах никой да не забележи. Уайът ме бе подготвил за това и само се надявах да не се объркам в подробностите. — Това се нарича „Отбранителна система за съобщения“ или ОСС и по нея се разпространяват милиони зашифровани съобщения, предназначени за военен персонал, пръснат по всички ъгълчета на света. Засега това се прави с настолни компютри, но Пентагонът отчаяно желае да премине на безжична връзка. Само си представете разликата: надеждна безжична връзка на големи разстояния, позволяваща достъп до класифицирана информация, с вградени средства за идентификация на изпращачи и получатели, шифровани данни по целия комуникационен канал, защита на данните, гарантиране оригиналния вид на съобщението. Това е пазарна ниша, в която още никой не се е наместил. — Годард ме слушаше внимателно, наклонил глава. — И „Маестро“ е идеалният продукт за тази цел. Той е малък, механично здрав — всъщност практически неунищожим — и абсолютно надежден. По този начин ние превръщаме един негов недостатък в предимство: фактът, че „Маестро“ е остаряла технология, гарантираща съвместимост със стари програмни продукти, за военните е плюс, понеже те със сигурност искат нещо, което да бъде съвместимо с техните безжични протоколи за пренос на данни, които са отпреди пет и повече години. Единственото, което трябва да направим, е да добавим защитен обмен на данни. Стойността на това е минимална, а потенциалният пазар е голям… бих казал необятен. — Годард ме гледаше втренчено, но нямах представа дали е впечатлен, или смята, че съм луд за връзване. Продължих: — Така че вместо да погребваме старото и — нека си признаем това — не без ред недостатъци изделие, ние просто го предлагаме на пазара с нов имидж. Слагаме му твърд, устойчив на натиск корпус, вграждаме в операционната му система няколко надеждни проверени алгоритми за зашифроване и се приготвяме да ни позлатят. Ако го направим бързо, пазарната ниша е наша. Най-важното — забравяме за петдесетте милиона в графата „Загуби“ и вместо това регистрираме стотици милиони приходи, при това ежегодно.
— Господи! — прошепна Камилети от своя край на масата. Пишеше трескаво в бележника си.
Годард започна да кима, бавно в началото, но все по-енергично.
— Много интригуващо — одобри той. После се обърна към Нора: — Как каза, че му било името… Илайджа?
— Адам — късо го поправи Нора.
— Благодаря, Адам — погледна ме той. — Не беше никак зле.
„Не благодари на мен — помислих си. — Благодари на Уайът“.
И тогава хванах погледа на Нора: в него се четеше възможно най-чиста и нескривана омраза.
34.
Официалното решение ни бе съобщено по електронната поща преди обед: Годард разпореждаше отлагане на екзекуцията на „Маестро“. На ангажирания с „Маестро“ екип се възлагаше спешно да изработи предложение за промените, необходими за удовлетворяване изискванията на военните. Междувременно Управителният съвет на „Трайон“ щеше да започне преговори за сключване на договор с отдел „Снабдяване и логистика“ към Агенцията по информационни системи в отбраната на Пентагона.
В превод: забивка в коша! Старият продукт не просто бе свален от системата за поддържане на жизнената му дейност, но едновременно с това му бе направено кръвопреливане и трансплантация на сърцето.
И тогава лайното удари вентилатора и работите наистина се оплескаха.
Бях в мъжката тоалетна, застанал пред писоара и готов да си смъкна ципа, когато с небрежна походка се вмъкна Чад. Чад — бях забелязал това — с някакво шесто чувство бе доловил, че не обичам да пикая в компания. Бе започнал да ме преследва при всяко мое влизане в мъжката тоалетна, за да побъбрим на спортна тема, и това неизменно ми бе затваряло кранчето. Този път се насади пред съседния писоар с грейнало лице, сякаш не можеше да повярва на щастието си, че ме вижда. Пикочният ми канал страдалчески се сви. Мрачно загледах плочките над писоара.