Спрях с поршето пред дома й — в крайна сметка за какво друго са поршетата, ако не да вземаш ума на девойките? — изкачих стъпалата и натиснах бутона на звънеца. Гласът й изчурулика в интеркома и тя обеща веднага да слезе.
Беше избрала да се облече в бродирана бяла селска блузка и черен клин, косата й беше събрана в кок и този път не носеше страховитите си черни очила. Не бях уверен дали селяните някога са обличали този модел блузки, нямах представа дори дали някъде по света са останали селяни и ако изобщо ги има, гледат ли на себе си като на селяни. Но тя изглеждаше фантастично. Ухаеше упоително, съвсем различно от момичетата, с които бях излизал досега. Знаех, че тази комбинация от аромати на цветя се нарича „Фльорисимо“ — бях прочел някъде в материалите за нея, че винаги, когато попадне в Париж, си купува този парфюм от магазин с името „Хаус ъф крийд“.
— Здрасти — казах.
— Здравей, Адам. — Беше си сложила перлено червило и носеше на рамо малка квадратна черна кожена чантичка.
— Да се качваме в колата — казах, като се мъчех да не привличам вниманието й към чисто новото блестящо черно порше точно пред нас. Тя го изгледа оценяващо, но не каза нищо. Вероятно подреждаше колата в главата си редом със сакото ми, модел на „Зеня“, панталоните, спортната черна риза с отворена яка и ако вече го бе забелязала — баснословно скъпия ми водоустойчив италиански часовник. Не бих я обвинил, ако ме вземаше за парвеню или за човек, който много иска да се хареса. Тя беше в селска блуза — аз в Ерменеджилдо Зеня. Чудесно. Тя се правеше на бедна, аз пък се опитвах да изглеждам баровец и май бях прехвърлил мярката.
Отворих й вратата. Предвидливо бях изтеглил седалката назад, за да й предоставя максимално пространство за краката. Вътре ухаеше на нова кожа. Отляво на задното стъкло имаше стикер за паркиране на паркинга на „Трайон“, но тя сигурно още не го бе забелязала. Нямаше и да го види отвътре, но не можеше да не го забележи, когато слезехме за ресторанта, и това беше чудесно. Така или иначе, скоро щеше да се разбере, че и аз работя в „Трайон“, и веднага след това щеше да се изясни, че съм заел мястото й. Несъмнено щеше да изглежда странно, защото подобна случайност е твърде малко вероятна, а на всичко отгоре още не се бяхме срещали на работа. С две думи, исках всичко да се изясни колкото може по-скоро и да продължаваме нататък. Дори си бях подготвил възможно най-баналното възклицание: „Не може да бъде! Ти… И аз! Невероятно!“.
Докато пътувахме към любимия й тайландски ресторант, настъпиха няколко момента на неловка тишина. Тя погледна скоростомера, после върна погледа си на пътя и ме предупреди:
— Мисля, че тук трябва да внимаваш. Полицаите те дебнат да вдигнеш над осемдесет и се стоварват върху главата ти.
Усмихнах се, кимнах и си спомних репликата от любимия й филм „Двойна компенсация“, който бях взел снощи от видеотеката, за да го изгледам.
— С колко карах, полицай? — попитах с безразличен глас, наподобяващ този на Фред Макмъри.
Тя веднага включи. Умно момиче. Усмихна се широко.
— Бих казала с около сто и четиридесет. — Перфектна имитация на Барбара Стенуик, жената вамп.
— И ще слезете от този мотоциклет, за да ме глобите?
— Е, този път ще ви се размине само с предупреждение — продължи играта тя с палаво блеснал поглед.
Запънах се за момент, но после се сетих за продължението:
— Не знам ще има ли полза.
— Не знам дали да не ви перна през ръцете.
Усмихнах се. Добра беше и добре се вживяваше.
— Не знам дали да не се разплача, положил глава на рамото ви.
— Не знам дали да не я положите на рамото на съпруга ми.
— Е, това ме довърши — казах аз. — Край на сцената. Стоп, дубълът е добър.
Тя весело се засмя.
— Откъде знаеш това?
— Нямаш представа колко време съм прахосал в гледане на стари черно-бели филми.
— И аз! А специално „Двойна компенсация“ е любимият ми.
— За мен стои на върха заедно с „Булеварда на залеза“. — Друг от любимите й.
— Точно! „Аз съм голям. Снимките ми са малки“.
Исках да спрем, докато имах натрупани точки, защото почти бях изчерпил запасите си от запаметени факти и фрази. Смених темата на тенис, където се чувствах много по-уверено. Спрях пред входа на ресторанта и погледът й отново светна.
— Знаеш този ресторант? Той е най-добрият!
— Когато става въпрос за тайска кухня, той е единственият, поне както аз разбирам нещата. — Появи се момчето, което паркираше, и аз подадох ключовете от чисто новото си порше на осемнайсетгодишно хлапе, което вероятно щеше да се повози с приятели, когато напливът от посетители намалееше. Уви, така тя пак нямаше да види стикера на „Трайон“.