По пътя се опитах да изслушам CD-то на Ани ДиФранко, което бяха купил като част от изследователския ми проект „Алана“, но след няколко превъртания напред накрая го извадих от плейъра. Просто не можех да я понасям. Няколко от песните не бяха никакви песни, а монолози. Ако наистина държах да се мъча по този начин, щях поне да слушам Джей Зи или Еминем. Не, благодаря.
Отново се сетих за статията в „Уолстрийт Джърнал“ и се замислих какво бих казал, ако някой поиска мнението ми за нея. Да заявя, че това е боклук, подхвърлен от някой от конкуренцията, за да бъде подкопано доверието в нас? Да кажа, че репортерът е пропуснал да забележи онова, за което си е струвало да пише (каквото и да бе то)? Или да призная, че е повдигнал някои сериозни въпроси, които следва да анализираме? Реших да се спра на модифициран вариант на последното, а именно че каквато и да е истината в обвиненията, важното е какво ще си помислят нашите акционери, а понеже всички сред тях са редовни читатели на вестника, ние сме длъжни да се отнесем сериозно към изнесеното в него, независимо истина ли е, или не.
Но най-интересно от всичко ми бе кои ли бяха враговете на Годард, опитващи се да размътят водата и… дали Годард наистина бе обречен, а аз се бях качил на борда на потъващ кораб. Или, за да бъде съвсем точен, дали Ник Уайът ме бе качил на борда. Мина ми мисълта: „Господи, този човек наистина не е във форма, след като лично ме нае за свой помощник!“
Отпих от кафето и сигурно не бях притиснал капачката добре, защото си полях панталона. Страхотно началото на новата ми работа, няма що!
43.
На излизане от тоалетната, където се постарах, колкото можах, да ликвидирам най-издайническите следи от разлятото кафе, в резултат на което панталоните ми бяха влажни и смачкани, минах покрай стойката с вестници в крило „A“ — главната сграда, — където продаваха местните вестници плюс „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“, розовия като сьомга „Файненшъл Таймс“ и естествено „Джърнал“. Купчинката му вече бе останала наполовина, а все още бе едва седем сутринта. Явно всички в „Трайон“ се бяха заинтригували. Не се съмнявах, че някой вече е изпратил по имейла каквото можеше да се копира от сайта на вестника.
Главната секретарка на Годард, Фло, вече ми бе изпратила информация за новия ми кабинет. Точно така, не работна клетка, а истински кабинет с размерите на този на Джок Годард (и на Нора и Том Лундгрен). Беше малко по-нататък по коридора от офиса на Годард, в който, както във всички останали кабинети на началници, все още бе тъмно. Не и в моя.
Новата ми административна помощничка — разбирай секретарка — Джослин Чан седеше зад бюрото си в помещението пред кабинета ми. Беше четиридесетгодишна величествено изглеждаща етническа китайка в безукорен син костюм. Имаше идеално оформени вежди, късо подстригана черна коса и малка уста с извити устни, върху които бе прясно положено влажно изглеждащо червило с прасковен цвят. В момента поставяше стикери върху разделителите на кутия за сортиране на кореспонденция. Когато се приближих, тя вдигна поглед, свила устни, и ми подаде ръка.
— Вие сте господин Касиди, нали?
— Адам — информирах я. Не знаех дали не допускам първата си грешка. Дали не трябваше да поддържам дистанция, да бъда официален? Струваше ми се нелепо и ненужно. В крайна сметка не наричаха ли всички тук директора „Джок“? Освен това бях наполовина на възрастта й.
— Аз съм Джослин — представи ми се и тя. Имаше малко безизразен глас с леко носов бостънски акцент, който не очаквах да чуя от нея. — Радвам се да се запознаем.
— И аз също. Фло каза, че сте тук отдавна. — Уф!… Грешка — жените не обичат да им се говори така.
— Петнайсет години — предпазливо каза тя. — Последните три работих за Майкъл Гилмор, вашия предшественик. Преназначиха го преди две седмици и аз бях в… безтегловност.
— Петнайсет години. Отлично. Ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми окажете.
Тя кимна, без усмивка, без емоция, без нищо. След това забеляза вестника под мишницата ми.
— Нали няма да споменете за това пред господин Годард?
— Всъщност исках да ви помоля да го сложите в рамка като подарък за него. За кабинета му.
Тя ме изгледа продължително и изплашено. След това на устните й изпълзя лека усмивка.
— Това е шега — сети се тя. — Нали?
— Да.
— Извинявам се… Господин Гилмор нямаше кой знае какво чувство за хумор.
— Няма нищо. И аз няма да остана запомнен като голям шегаджия.