Тя пак кимна, несигурна как да реагира.
— Добре. — Погледна часовника си. — Имате среща с господин Годард в седем и трийсет.
— Него още го няма.
Тя пак погледна часовника си.
— Ще дойде. Всъщност готова съм да се обзаложа, че току-що е влязъл в кабинета си. Той е много точен. О… вземете това. — И ми подаде много официално изглеждащ документ, сигурно стотина страници, подвързан в някаква синя кожа. На корицата пишеше: „БЕЙН & КОМПАНИЯ“. — Фло каза, че господин Годард би искал да се запознаете с това преди срещата ви.
— Която е след… две и половина минути?
Тя сви рамене.
Беше ли това първото ми изпитание? Нямаше никакъв начин да прочета дори една страница от неразшифруемия текст на документа преди срещата, а определено нямах намерение да закъснявам за нея. „Бейн & Компания“ бяха високоценена и скъпо струваща компания за мениджмънт и консултантски услуги, където наемаха младежи на моята възраст, младежи, знаещи по-малко и от мен самия, после ги експлоатираха, докато ги превърнеха в идиоти, като ги принуждаваха да обикалят компании, да пишат отчети и да фактурират хиляди долари за фалшивата си мъдрост. Отчетът в ръцете ми бе озаглавен „Тайната на «Трайон»“. Прегледах го по диагонал и видях по страниците всички познати ми клишета и модни думички: „добре смазана управленска система“, „предимство пред конкуренцията“, „отлично отработени вътрешни процедури“, „неефективност на инвестициите“, „неоптимален растеж“, „минимизиране на непроизводствените разходи“, дрън, дрън, дрън… — и схванах, че не е нужно да чета, за да ми е ясно какво се пече.
Съкращения. Мор по работните клетки.
„Тъжно — помислих си. — Добре дошъл в живота по върховете“.
44.
Годард вече се бе разположил край кръглата маса във вътрешния си кабинет заедно с Пол Камилети и още един човек — прехвърлил петдесетте, плешив, със старомоден кариран сив костюм и вратовръзка, избрана от някой супермаркет. Най-забележителното у него бе грамадният студентски пръстен на дясната му ръка. Познах го: Джим Колвин, главен директор на „Трайон“ по оперативните въпроси.
Стаята беше със същите размери като външния кабинет на Годард, тоест три на три метра, така че с нас четиримата и голямата кръгла маса бе наистина тясно. Поздравих, усмихнах се неспокойно, седнах на стола до Годард и оставих пред себе си документа на Бейн и голямата чаша кафе с лого на „Трайон“, която ми бе дала Фло. Извадих бележник с жълти листа и химикалка и се приготвих да си водя бележки. Годард и Камилети бяха по ризи с къс ръкав. Годард, изглежда, бе забравил някъде вечното си поло. Изглеждаше състарен и по-уморен от последния път, когато го бях видял. На врата му висяха очила с половинки стъкла. Естествено в черни рамки. На масата бяха разстлани няколко броя на „Уолстрийт Джърнал“ — на единия някой бе маркирал карета текст в жълто и зелено.
Седнах. Камилети ме изгледа намръщено и попита:
— Кой е този?
Не ми прозвуча точно като „Добре дошъл“.
— Не помниш ли господин Касиди?
— Не.
— От съвещанието за „Маестро“. Предложението за военните.
— А… новият ти помощник — каза Камилети без никакъв ентусиазъм. — Е, добре дошъл в кризисния щаб, Касиди.
— Джим, това е Адам Касиди — представи ме Годард. — Адам, запознай се с Джим Колвин, директора ни по оперативните въпроси.
— Здравей, Адам — каза Колвин.
— Обсъждахме тоя проклет материал в „Джърнал“ — ненужно ме осведоми Годард. Най-вече какво да правим с него.
— Ами… — дълбокомислено започнах аз — това си е просто една статия. Малка буря, която без никакво съмнение ще се разкара след ден-два.
— Глупости — сряза ме Камилети и ме изгледа с поглед, толкова смразяващ, че за миг се изплаших да не се вкаменя. — Това не е кой да е вестник, а „Джърнал“. И материалът не е къде да е, а на първа страница. И се чете не от този или онзи, а от всички — членове на бордове, инвеститори, аналитици… от всички! Това е катастрофа.
— Не е добре — учтиво се съгласих и се зарекох вече да си държа устата затворена.
— Стига с този „Джърнал“ — изпъшка Годард. — Ще го неутрализирам с предложение до „Ню Йорк Таймс“ за ексклузивно интервю „на четири очи“. Ще им предложа, да кажем, темата за… някои съображения по важни за бранша въпроси. Ще захапят.
— Става — каза Камилети. — Наистина е важно да не протестираме прекалено кресливо. Нали не искаме „Джърнал“ да излезе с втора част и да оплеска имиджа ни още повече.