Годард избарабани с пръсти по анализа. Пръстите му бяха къси и дебели, а по ръката му имаше кафяви старчески петна.
— Колко красиво е подвързан — замислено каза той. — Така и не научих колко ни струва този отчет.
— Сигурен съм, че не би искал да знаеш — отклони въпроса Камилети.
— Наистина не искам. — Той направи горчива гримаса, сякаш току-що бе изразил някакво мнение. — Пол, бях се заклел, че никога няма да направя това. Помня, че ти дадох дума.
— Стига, Джок, на карта е заложено не твоето его или твоята суета…
— Говорим за моята дума. Което има пряко отношение към проблема колко може да ми се вярва.
— Добре тогава, аз мисля, че изобщо не трябваше да даваш такова обещание. Нали знаеш: „Никога не казвай никога“. Във всеки случай, ако това може да те успокои, дал си обещанието при съвсем друга икономика… може да се каже в предисторически времена. Мезозойската ера, ако щеш, за бога! Тогава, когато „Трайон“ още набираше светлинна скорост. И нека не забравяме, че ние сме една от много малкото на брой технологични компании, която още не е съкращавала хора.
— Адам — каза Годард, обърна се към мен и свали очилата си, — успя ли да прегледаш тази абракадабра?
Поклатих глава.
— Получих го преди минути. Успях само да го прелистя.
— Искам от теб да погледнеш внимателно прогнозите за потребителската електроника. Страница осемдесет и не знам коя. Би трябвало да си наясно отпреди.
— Сега? — попитах недоверчиво.
— Сега. И ми кажи правдоподобни ли ти изглеждат числата.
— Джок — обади се Джим Колвин, — невъзможно е да се изведат правдиви тенденции на база информация, получена от няколко шефове на отдели. Сам разбираш, че те прогнозират бъдеще, основано единствено на броя на хората в своя отдел, като по този начин бранят територията си.
— Затова е тук Адам — отговори Годард. — Той няма какво да брани. — Трескаво прелистих доклада на Бейн, като се опитвах да изглеждам като човек, който знае за какво става дума. Междувременно Годард продължи: — Пол, това вече сме го правили. Сега предполагам ще ми кажеш, че трябва да съкратя осем хиляди работни места, за да останем в добра форма.
— Не, Джок, за да останем ликвидни. И ако ми позволиш една корекция… става дума за десет хиляди души.
— Хм… Кажи ми сега нещо друго. Никъде в този проклет трактат не се твърди, че когато една компания редуцира, съкращава или уволнява персонала си — наречи го както искаш, — от това следва, че тя подобрява шансовете си в дългосрочна перспектива. Всичко, което чувам, се отнася до краткосрочната перспектива. — Камилети понечи да каже нещо, но Годард не му даде шанс да вземе думата. — Да, зная, че всички го правят. Нещо като безусловен рефлекс. Бизнесът е гадна работа. Трябва да се отървем от известен брой хора. Да изхвърлим малко баласт. Но дали съкращенията водят закономерно до устойчиво повишаване цените на акциите ни? Или на пазарния дял? По дяволите, Пол, и двамата много добре знаем, че в мига, в който небето се проясни, ще назначим обратно повечето от тях. Заслужава ли в такъв случай всичко това душевните ни терзания?
— Джок — обади се Колвин, — не си ли чувал за принципа „осемдесет — двайсет“: двайсет процента от хората вършат осемдесет процента от работата. Гледай на това, което се налага да направим, като на изрязване на тлъстината.
— „Тлъстината“ са верни на „Трайон“ хора — изсумтя Годард. — На които ние раздаваме малките значки, които говорят за лоялност и преданост. Само че тази улица е двупосочна, нали така? Ние очакваме лоялност от тях, но получават ли те същото от нас? Доколкото аз разбирам нещата, тръгнем ли по този път, ще загубим повече от няколко съкратени служители. Ще загубим фундаментално важното доверие. Ако нашите хора са удържали своята част на договора, как така се получава, че ние не сме длъжни да се съобразяваме с него? Не става ли дума за убиване на доверието?
— Джок — каза Колвин, — истината е, че благодарение на теб значителен брой от работещите в „Трайон“ станаха през последните десет години доста богати.
Междувременно аз препусках през графики и таблици с очаквани приходи и се мъчех да ги сравня с подобните на тях, които бях изучавал през последните две седмици.
— Моментът не е подходящ за благородство, Джок — обади се Камилети. — Не можем да си позволим този лукс.
— О, не се опитвам да морализаторствам — каза Годард; продължаваше да барабани, вече по плота на масата. — Просто съм брутално практичен. Нямам никакъв проблем с освобождаването от лентяи и некадърници. Майната им на тях. Но съкращения в замисления мащаб неизбежно водят до отсъствия по всевъзможни причини и до незаинтересованост — хората се събират извън работните си места, за да обменят последните слухове. Ще го кажа по начин, разбираем за теб, Пол: това се нарича понижаване на производителността.