— Джок… — започна Колвин.
— Сега аз ще ти кажа едно ново правило „осемдесет — двайсет“ — прекъсна го Годард. — Ако направим това, осемдесет процента от останалите на работа служители ще могат да фокусират не повече от двайсет процента от умствените си възможности върху чакащата ги работа. Адам, как ти изглеждат прогнозите?
— Господин Годард…
— Последният, който ме нарече така, изхвръкна от фирмата.
Усмихнах се.
— Джок… Виж, няма да опитвам ритуални танци около това. Повечето от числата не ми бяха известни допреди секунди и няма да стрелям слепешката. Не и когато става дума за много важни неща. Но познавам в дълбочина ситуацията около „Маестро“ и мога да ти кажа, че тук тя е представена свръхоптимистично, да не се изразя по-силно. Докато не започнем доставки за Пентагона — ако изобщо се сключи договор за това, — числата тук са силно завишени.
— Което означава, че ситуацията може да се окаже по-лоша, отколкото даже нашият прескъп консултант ни съобщава.
— Да. Така е, ако приемем данните за „Маестро“ като индикатор.
Той кимна.
Възцари се тишина. Камилети почна отново:
— Джок, нека ти го кажа човешки. Баща ми беше учител, окей? Този човек успя да изучи шест деца в колежи, като разчиташе само на учителската си заплата… не ме питай как, но го направи. Сега двамата с майка ми живеят от мизерните си спестявания, повечето от които са вложени в акции на „Трайон“, защото аз им казах, че това е страхотна компания. Но нашите разбирания не става дума за голяма сума, но баща ми вече загуби двайсет и шест процента от вложенията си и е на път да загуби доста повече. Да забравим за големите инвеститори като „Файделити“ и други. Грамадното мнозинство от нашите акционери са като Тони Камилети и въпросът е какво ще кажем на тях.
Имах силни съмнения, че Камилети измисля тази история и че на практика баща му — никакъв учител, а пенсиониран инвестиционен банкер — си живее в някое охранявано ваканционно селище и се скъсва да играе голф, но очите на Камилети блестяха.
— Адам — каза Годард, — ти, предполагам, ме разбираш, нали?
За момент се почувствах като елен, застинал в светлината на фаровете. Беше очевидно какво очаква да чуе от мен Годард. Но след няколко секунди трескав размисъл поклатих глава:
— Не мен ми се струва — казах бавно, — че ако не го направиш сега, след година вероятно ще трябва да съкратиш повече хора. Така че… заставам на страната на господин… на Пол.
Камилети се пресегна и ме потупа по рамото. Сепнах се. Не исках да изглежда, сякаш съм избрал на чия страна да застана… още повече че се изправях срещу моя бос. Новата ми работа не започваше по най-добрия възможен начин.
— Какви условия предлагаш да им дадем? — с въздишка попита Годард.
Камилети се усмихна.
— Четири седмици компенсация вместо предизвестие.
— Без значение колко дълго е бил всеки с нас? Не. Две седмици за всяка година стаж при нас, плюс две допълнителни седмици за всяка година от десет нагоре.
— Това е безумие, Джок! На няколко души ще се наложи да платим над годишна заплата, та дори и повече.
— Това не е компенсация — промърмори Джим Колвин, — а благотворителност.
Годард сви рамене.
— Или ще съкращаваме при тези условия, или изобщо няма да съкращаваме. — Той ме изгледа скръбно: — Адам, ако някога излезеш на вечеря с Пол, не го оставяй да избере виното. — После се обърна отново към своя финансов магьосник. — Ти искаш съкращенията да влязат в сила, считано от първи юни, така ли беше? — Камилети кимна предпазливо. — Някъде в главата ми се върти смътният спомен, че подписахме договор за едногодишно предизвестие с „Кейбъл Сайн“, които купихме миналата година, и че този договор изтича на 31 май. Предишния ден. — Камилети сви рамене. — Добре, Пол, става дума за хиляда работници, които ще получат по една месечна заплата плюс едномесечна компенсация за всяка прослужена година… ако ги уволним на предния ден. Което са си добри пари. Този един-единствен ден означава огромна разлика за тези хора. Сега те ще получат двуседмична заплата.