— Юни е тежък месец — край на тримесечие…
— Не ме интересува. Няма да направя това. Съжалявам. Направи го 31 май. Що се отнася до всичките ни служители, които имат неизползвани опции, ще им отпуснем дванайсет месеца, през които да решат дали ща ги използват. Самият аз доброволно намалявам заплатата си на… един долар. Ти какво ще кажеш, Пол?
Камилети се усмихна неспокойно.
— Ти все пак имаш много повече опции от мен.
— Правим това веднъж — отсече Годард. — Правим го веднъж и го правим както трябва. Не искам да режа два пъти.
— Разбрано — съгласи се Камилети.
— Добре — пак въздъхна Годард, — понякога човек няма особен избор. Въпреки това искам да съгласувам това решение с целия управленски екип и да чуя възможно най-много мнения. Освен това ще трябва да предупредим инвеститорите. Ако се размирише по начина, по който не се съмнявам, че ще стане, ще запиша уеб обръщение към личния състав на компанията… и ще го пуснем утре, веднага след затваряне на борсата. По същото време ще направим и официалното съобщение. Не искам нито дума да напуска тази стая преди това… ще бъде страшно деморализиращо.
— Ако предпочиташ, съобщението мога да направя аз — предложи услугите си Камилети. — Така ръцете ти ще останат чисти.
Годард го изгледа гневно.
— Няма да ти възложа това. Отказвам. Досега решенията са били мои — аз обирах лаврите, за мен бяха славата и кориците на списанията. Значи моя ще бъде и вината. Не може да бъде иначе.
— Предложих го, защото досега все ти си правил всякакви декларации. Ще те опекат на шиш…
Годард сви рамене, но му личеше, че приема нещата тежко.
— Предполагам сега ще ми излезе прякор от рода на Годард Секирата или нещо подобно.
— Мисля, че Джок Неутрона звучи по-добре — обадих се и за пръв път тази сутрин Годард се усмихна.
45.
Излязох от офиса на Годард с облекчение, но едновременно с това бях и угрижен.
Бях оцелял след първото си съвещание с него и бях успял да не изглеждам глупак. Но бях научил голяма вътрешна тайна, истинска информация от кухнята, която щеше да промени живота на много хора.
Аз обаче бях взел решение да не я съобщавам на Уайът и хората му. Това не беше част от задачата ми, не влизаше в описанието на „трудовата ми характеристика“. И нямаше нищо общо с тайните проекти на „Трайон“. От мен не се очакваше да съобщавам абсолютно всичко на хората, които ме ръководеха. Всъщност те не знаеха, че зная. При това положение щяха да научат за съкращенията в „Трайон“ заедно с всички останали.
Ангажиран с тези мисли, излязох от асансьора на трети етаж в крило „A“, за да видя останало ли е нещо за обяд, когато видях към мен да се насочва познато лице. Висок мършав млад мъж, някъде към трийсетте и лошо подстриган, ми извика, докато влизаше в празния асансьор:
— Ей, Адам!
Кимнах и продължих да вървя, но лицето ми пламна.
Казваше се Кевин Грифин, непринуден, макар и налудничаво изглеждащ бивш мой колега, доста добър баскетболист. Играехме с него на двойка, докато бях в „Уайът Телекомюникейшънс“. Той работеше в отдел продажби и се занимавате с рутери. Помнех го — зад неугледната му фасада се криеше един много умен и много амбициозен човек. Винаги подобряваше личните си показатели и не пропускаше да се пошегува с мен за незаинтересуваното ми отношение към работата.
С други думи — човек, който знаеше кой съм в действителност.
— Адам? — настоя той, застинал на прага на асансьора. — Адам Касиди! Какво правиш тук?
Нямаше как да го игнорирам, така че се обърнах. Беше мушнал ръка върху датчика на вратата и й пречеше да се затвори.
— О… Кевин — казах, — тук ли си вече?
— Да, в продажбите. — Изглеждаше възбуден, сякаш ставаше дума за среща със съученици след много години. После понижи гласа си: — Теб не те ли изритаха от „Уайът“ заради онова парти, а? — И заговорнически се изкиска.
— Нее… — възразих, като се запънах за секунда, опитвайки се да изглеждам едновременно безгрижен и развеселен. — Беше просто недоразумение.
— Аха. — Но в гласа му се долавяше съмнение. — И къде си сега тук?
— Все същата история — отговорих му неопределено и побързах да приключа: — Е, радвам се, че се видяхме. Съжалявам, бързам.
Когато вратата на асансьора тръгна да се затваря, той се обърна и ме изгледа с любопитство.