Погледът ми веднага попадна на имейл от KGriffin@trionsystems.com. Кликнах на него, за да го отворя:
Предмет: Ти
От: KGriffin
До: ACassidy
Пич! Страхотно е, че се видяхме! Радвам се, че бе толкова изтупан и си така добре в службата — надявам се да продължиш в същия дух. Има ли някаква тайна? Сподели с мен, а?
В момента опознавам колегите и ще ми е много приятно, ако се съгласиш някой ден да обядваме или нещо подобно. Само ми се обади и ще го организирам!
Не му отговорих. Трябваше да реша как да действам. Нямаше никакво съмнение, че той ме бе издирил в базата данни, беше видял титлата на новата ми длъжност и — можех да го разбера — силно се бе изненадал. Независимо дали искаше да обядваме заедно от чисто любопитство, или за да се подмазва, нямаше значение — потенциално това бе източник на голяма неприятност. Мийчъм и Уайът бяха казали, че щели да го „разкарат“, каквото и да означаваше това, но докато не направеха онова, което смятаха да правят с него, аз трябваше да съм изключително предпазлив. Кевин Грифин можеше да бъде оприличен на заредена пушка, захвърлена небрежно някъде, готова да изгърми без предупреждение. Не исках да се въртя наблизо.
Излязох от сайта и отново влязох, регистрирайки се този път с потребителското име и паролата на Нора. Беше два през нощта и сметнах, че по това време едва ли стои в интернет. Моментът ми се струваше подходящ да се опитам да прегледам архивираната й поща и да изтегля всичко, имащо някакво отношение към „Аврора“, стига да намерех нещо интересно.
Само че получих съобщение, че паролата е невярна, и подкана да я въведа наново.
Въведох паролата повторно, този път по-внимателно, но съобщението се появи отново: невярна парола. Само че сега бях сигурен, че не съм я сбъркал.
Паролата й бе сменена.
Защо?
Когато най-сетне си легнах, мозъкът ми трескаво работеше върху възможните обяснения за промяната на паролата на Нора. Може би нощният пазач Лутър бе минал край офиса й някоя вечер, когато Нора по изключение се бе задържала на работа, и когато не бе видял мен — може би се бе надявал да поговорим за мустанги, — а нея, сигурно се бе запитал какво прави тя в „моя“ офис и й бе поискал обяснение. След това ме бе описал и така тя се бе досетила — беше умна жена, нямаше да се чуди дълго.
Но ако се бе реализирал точно този сценарий, нещата нямаше да приключат само със смяната на паролата й, нали така? Тя щеше да направи повече. Щеше да поиска да разбере защо съм бил в нейния офис, без да ми е давала разрешение да влизам там. Докъде щяха да стигнат нещата след това не ми се искаше да мисля.
А може обяснението да бе много по-невинно. Може би тя си сменяше паролата редовно, както се очакваше да прави през два месеца всеки служител на „Трайон“.
И нищо повече от това.
Не спах добре и след два часа въртене от едната страна на другата реших да стана, да взема душ, да се облека и да отида на работа. Бях свършил онова, което Годард очакваше от мен, нищо че зад „домашното“ ми стоеше не кой да е, а самият Уайът. А ако отидех на работа по-рано, може би щях най-сетне да открия нещо за проект „Аврора“.
Погледнах се в огледалото на излизане. Както и очаквах, изглеждах като парцал.
— Станал си вече? — учуди се Карлос, докато чаках да изкарат поршето ми пред входа. — Ей, не можеш да работиш по този начин, господин Касиди. Ще се разболееш.
— Няма — отговорих му. — Аз така си работя.
49.
Малко след пет сутринта гаражът на „Трайон“ беше почти празен. Усещането бе странно — сякаш всички бяха изоставили това място. Флуоресцентните лампи леко съскаха и къпеха всичко в зеленикавото си сияние, а в гаража се стелеше миризма на бензин, машинно масло и всичко останало, което капе от колите: спирачна течност, охладител и вероятно разлети безалкохолни напитки. Крачките ми отекваха.
Взех задния асансьор до седми етаж, който също бе пуст, и тръгнах по тъмния коридор към моя кабинет — минавах покрай офисите на Колвин и на Камилети, преди да стигна до моята врата. Навсякъде зад стъклените врати беше тъмно — никой не идваше на работа толкова безумно рано.
Моят кабинет бе олицетворение на предстоящия да се разгърне потенциал — нищо повече от едно голо бюро, столове, компютър, подложка за мишка с логото на „Трайон“, празна засега кантонерка за папки, шкафче с няколко книги в него. Изглеждаше като стая на временно пребиваващ, на човек, носен от течението — такъв, който може да дойде тук след полунощ и да си тръгне призори. Трябваше спешно да му придам някаква индивидуалност — фотографии в рамки, някакви спортни артикули, нещо смешно или забавно, нещо сериозно и подтикващо към размисъл. Нуждаеше се от моя отпечатък. Може би някой ден, след като си отспях, щях да направя нещо по въпроса.