Въведох паролата си, регистрирах се в системата и отново проверих електронната си поща. Циркулярно писмо, разпратено по някое време след полунощ до всички служители на „Трайон“, ги инструктираше да проверят фирмения уебсайт по-късно днес, в пет часа източно време, за „важно съобщение от главния изпълнителен директор Огъстин Годард“. Това, разбира се, бе достатъчно, за да даде храна на фабриката за слухове. Предстоеше щур обмен на имейли. Питах се колко ли хора по върховете — групата, към която колкото и странно да бе това, вече се числях и аз — знаят истината. Сигурен бях, че не са много.
Годард бе споменал, че „Аврора“ — смайващият проект, за който не искаше да говори, — е под ръководството на Пол Камилети. Беше ми любопитно дали в официалната биография на Камилети има нещо, което би могло да хвърли някаква светлина върху естеството на „Аврора“, така че въведох името му в полето за търсене на указателя на служителите.
Намерих снимката му — сурово и безкомпромисно лице, все пак по-симпатично, отколкото на живо и отблизо. Нахвърляни факти от биографията му: роден в Дженесио, Ню Йорк, учил в обикновените училища из северните райони на щата — в превод това означаваше, че не произхожда от богато семейство — Суортмор, Харвардския факултет за бизнес администрация, мощно издигане в компания за битова електроника, някогашен конкурент на „Трайон“, впоследствие изкупена точно от своя архивраг. Старши вицепрезидент в „Трайон“ в продължение на една година, преди да бъде издигнат на длъжност директор по финансовите въпроси. Явно човек, поел нагоре. Кликнах на връзките към хората, стоящи под него, и се появи малко дърво с всички отдели и служители.
Едно от имената бе „Изследователски отдел за разрушителни технологии“, който бе на негово директно подчинение. Алана Дженингс бе неговият директор по маркетинга.
Оказваше се, че Пол Камилети пряко ръководи проект „Аврора“. Изведнъж той ставаше много, много важен човек.
Минах покрай кабинета му със сърце, което биеше до пръсване, и разбира се, не видях и следа от присъствието му. Не можеше да бъде иначе в пет и четвърт сутринта. Забелязах също, че чистачите вече са минали — в кошчето за боклук на секретарката му имаше нова пластмасова торбичка, по мокета още си личаха следите от накрайника на прахосмукачката, а във въздуха се носеше ароматът на почистващ препарат.
В коридора нямаше никого, най-вероятно и на целия седми етаж.
Бях на път да пресека поредната граница, поемайки риск на съвсем ново ниво.
Не се безпокоях, ако тук се появеше човек от охраната — щях да обясня, че съм новият помощник на Камилети — те не можеха да знаят истината.
Но какво щеше да се случи, ако секретарката на Камилети бе решила да дойде по-рано на работа? Или — което изглеждаше много по-вероятно — самият Камилети сметнеше, че денят е къс и трябва да го започне по-отрано? В часовете преди важното съобщение той можеше да реши, че трябва да започне да звъни по телефона, да пише имейли, да разпраща факсове до европейските поделения на „Трайон“, а те бяха шест-седем часа напред във времето. Пет и половина сутринта означаваше по обед за Европа. Да, той можеше да го направи и от дома си, но беше напълно способен да дойде в офиса си по-рано в този необикновен за компанията ден.
Казано накратко, съзнавах, че рискът от влизането в кабинета му днес е по-висок от обичайно.
Но по някаква необяснима причина бях взел решение да го направя.
50.
Само че ключа за офиса на Камилети никакъв го нямаше.
Проверих обичайните места — всички чекмеджета в бюрото на секретарката му, саксиите с цветя, кутийката с кламери, дори кантонерките за папки. Бюрото й беше достъпно и видимо откъм коридора и започвах да се притеснявам да се въртя около него, защото мястото ми не беше тук. Погледнах под телефона… под клавиатурата… под компютъра. Дали не бе залепен с тиксо под основата на някое чекмедже? Не. Под бюрото? Също не. Непосредствено до бюрото й имаше нещо като малка чакалня — диван, масичка за кафе, два стола. Претърсих и там, но без резултат. Ключът сякаш не съществуваше.