От друга страна, никак не беше нелогично финансовият директор на компанията да предприеме допълнителни мерки за сигурност, затруднявайки максимално достъпа до тайните в кабинета си. Човек не можеше да не се възхити на предвидливостта му.
След десетина минути, опъващи до крайност нервите, реших, че което не става, не става, и толкова, и… изведнъж се сетих за една дребна особеност на собствения ми кабинет. Подобно на всички кабинети на директорския етаж, той бе оборудван с датчик на движение, което не е чак толкова непреодолима предпазна мярка, колкото звучи. Това всъщност е стандартна практика за всички офиси на шефове — подсигуряване някой разсеян началник да не остане заключен в собствения си кабинет. Докато в помещението имаше движение, вратата не можеше да се заключи (едно доказателство, че офисите на седми етаж все пак не бяха като всички останали).
Така че ако си размърдах задника, може би щях да успея да се възползвам от това…
Вратата към кабинета на Камилети бе от плътен махагон, полирана, масивна. Между долния й ръб и дебелия мокет нямаше пролука — там не можех да вмъкна дори лист хартия. Това щеше да усложни нещата до известна степен, но не и да ги направи невъзможни.
Трябваше ми стол, на който да стъпя, но не столът на секретарката му, защото той бе на колелца и щях да имам проблем да го задържа неподвижен. Затова донесох един от столовете в импровизираната чакалня и го нагласих до стъклената стена на кабинета на Камилети. Върнах се в чакалнята. На масичката за кафе бяха разпръснати обичайните списания и вестници — „Файненшъл Таймс“, „Инститюшънал Инвестър“, „Форбс“, „Форчън“, „Баронс“…
„Баронс“? Да. Това щеше да свърши работа. Имаше размера, формата и тежестта на таблоид. Сграбчих го, огледах се за последен път, за да се уверя, че няма да ме хванат да обяснявам нещо, което никога не бих могъл дори само да започна да обяснявам, качих се на стола и избутах един от панелите на окачения акустичен таван.
Бръкнах в празното пространство там, където имаше само жици, кабели и всякакви инсталации, напипах съседния панел, вече от тавана в кабинета на Камилети, вдигнах и него и го отместих встрани върху металната рамка.
Взех вестника, прокарах го първо през моя отвор, после го провесих през съседния и го размахах. Спуснах го колкото можеше по-надолу, пак го размахах енергично… но без резултат. Може би детекторът не бе настроен да улавя движения толкова близко до тавана. Изправих се на пръсти, извих лакътя си до счупване — това ми даде допълнителни трийсетина сантиметра височина — и размахах вестника толкова рязко, че ме заболяха сухожилията.
И чух щракване.
Тихо, но съвсем ясно.
Издърпах вестника, наместих акустичния панел, слязох от стола и го върнах, откъдето го бях взел.
После опитах дръжката на вратата.
И вратата се отвори.
Бях донесъл в работната си чанта няколко неща, в това число фенерче „Маглайт“. Дръпнах веднага венецианските щори и включих мощния лъч.
Кабинетът на Камилети бе също толкова лишен от индивидуалност, колкото и кабинетите на останалите — обичайната колекция от семейни фотографии, плакети и награди, дипломи в рамки на стените и редичка от уж четени книги на бизнес тематика. Кабинетът не беше от ъгловите и нямаше прозорци от пода до тавана, както в „Уайът Телеком“. Изобщо нямаше изглед навън. Дали Камилети не изпитваше неприязън към идеята да приема важни гости в този повече от скромен кабинет? Стилът можеше да допадне на Годард, но не бях сигурен, че това е стилът и на Камилети. Въпреки произхода си той изглеждаше човек, който не би се задоволил с дребни постижения. Бях чувал, че на последния етаж в крило „A“ имало луксозен апартамент, където посрещали по-специалните гости, но не бях говорил с някой, който да го е виждал с очите си. Нищо чудно Камилети да посрещаше ВИПовете точно там.
Компютърът му бе оставен включен, но когато чукнах дългия клавиш за интервал на модернистично изглеждащата клавиатура и мониторът светна, се появи диалогов прозорец, който ме подканваше да въведа парола. Без неговата парола, разбира се, не можех да получа достъп до файловете на диска.
Ако не беше записал паролата си някъде, нямаше никакъв начин да я отгатна. Започнах да проверявам на обичайните места: в чекмеджетата, под клавиатурата, на гърба на монитора, под дъното на компютъра. Никъде. Просто за да изпробвам нещо, въведох потребителското му име (PCamilletti@trionsystems.com) и опитах най-простата възможна парола: PCamilletti.