Нулев резултат.
Човекът явно бе от предпазливите и след няколко безплодни опита се отказах.
Трябваше да се сдобия с паролата му по единствения възможен начин: тайно. Прецених, че вероятно няма да забележи, ако свържа един KeyGhost между клавиатурата и компютъра, и го направих.
Признавам, че се чувствах много по-неспокоен, отколкото когато бях в офиса на Нора. Би трябвало вече да имам самочувствието на опитен взломаджия, но нищо подобно — долавях тук някакви тревожни вибрации, които ме плашеха до смърт. Камилети и изглеждаше, и несъмнено беше опасен, а за последиците, ако ме хванеха, даже не исках да мисля. Освен това бях длъжен да приема, че мерките за сигурност по отношение на директорските кабинети са много по-сериозни, отколкото другаде в „Трайон“. Трябваше да бъдат. Наистина, бяха ме обучили да преодолявам стандартните охранителни системи. Но винаги можеше да има невидими такива, които не включваха сирени или мигащи лампи. И точно тази много вероятна възможност ме плашеше най-силно.
Огледах се в търсене на нещо, с което да се захвана. По някаква причина този кабинет изглеждаше по-просторен от останалите, в които бях влизал досега. И тогава се сетих защо: тук просто нямаше шкафове. Точно затова ми се бе сторил и по-подреден. Но в такъв случай къде съхраняваше този човек архивата си?
Когато най-сетне съобразих къде може да е, се почувствах истински идиот. Разбира се. Не беше тук, защото нямаше достатъчно място, не беше и при секретарката му, понеже там достъпът не бе ограничен.
Значи трябваше да е в задната стаичка. Подобно на Годард, всеки директор на „Трайон“ разполагаше с двоен кабинет и задната стая бе с размерите на предната. Това бе начинът, по който шефовете заобикаляха неудобствата от спазването на демократичния принцип за еднакво големи офиси. Да, разбира се, всички офиси бяха еднакво големи, просто шефовете имаха… по два.
Вратата към стаята за оперативки не беше заключена. Осветих с фенерчето във всички посоки, видях малката копирна машина и забелязах, че покрай всички стени са подредени шкафове за папки в махагонов фурнир. По средата имаше голяма кръгла маса, също като тази на Годард, но по-малка. Всички шкафове бяха надписани с технически шрифт. В повечето се съдържаха финансово-счетоводни документи и в тях може би имаше интересна информация, стига да можех да я идентифицирам.
И тогава видях чекмеджетата, надписани „Корпоративно развитие“, и загубих интерес към всичко останало. Корпоративното развитие бе просто модерна фраза за сливания и изкупувания на компании. „Трайон“ бе известен с апетита си към нови малки и средно големи компании. Макар това да бе по-характерно за бурното развитие през деветдесетте години, те продължаваха да изкупуват ежегодно по няколко компании. Предположих, че съответната документация е тук, защото този ресор бе наблюдаван точно от Камилети, който несъмнено отговаряше за стойността на сделките, сигурността на инвестициите и така нататък.
И ако Уайът бе прав, че проект „Аврора“ дължи съществуването си на тайното изкупуване от „Трайон“ на няколко компании, тогава отговорът на загадката „Аврора“ би трябвало да се съдържа именно тук.
Шкафовете не бяха заключени, което бе голям късмет. Не че бе съвсем неочаквано — след като бяха положени грижи максимално да се затрудни влизането в задния кабинет, трябваше ли да се безпокоят и за тези шкафове?
Отворих чекмеджетата и видях вътре множество папки за компаниите, които „Трайон“ или вече бе изцяло купил, или бе собственик само на част от тях, или най-сетне бе анализирал и се бе отказал да ги купува. Някои от имената ми бяха познати, за други изобщо не бях чувал. Съвестно заотварях папките, за да разбера какъв е бил предметът на дейност на съответната компания. Работата вървеше бавно, а аз не знаех какво да търся. Как, по дяволите, можех да разбера дали дадена малка компания е станала част от „Аврора“, след като нямах представа какъв е предметът на дейност на „Аврора“? Задачата просто изглеждаше некоректно поставена.
Изведнъж всичките ми проблеми намериха решението си.
Едно от чекмеджетата беше надписано „Проект «Аврора»“.
И това слагаше край на търсенията ми.
51.
Отворих чекмеджето със затаен дъх. Признавам, очаквах да е празно, точно както не бях намерил файлове за „Аврора“ в отдел „Личен състав“. Но не беше така. Точно обратното — бе натъпкано с папки с различен цвят — идеята на това кодиране не бе очевидна — и върху всяка бе сложен печат „Трайон — поверително“. Изглежда, ставаше дума за онова, което ми трябваше.