Когато се върна пред масата си, госпожа Каролин леко потръпна. От какво? Нима й беше студено? Тази мисъл я развесели, защото се хвалеше, че може да изкара цяла зима, без да пали огън. Сега се чувствуваше като излязла от ледена баня — подмладена и силна, с много спокоен пулс. Така се бе събуждала сутрин, когато бе с цветущо здраве. После й се поиска да сложи една цепеница в камината; но като видя, че огънят е угаснал, с удоволствие започна да го разпалва и не повика слугата. Оказа се трудно, нямаше подпалки, но успя да запали главните само със стари вестници. Застанала на колене пред огнището, тя се смееше сама на себе си. Известно време стоя така щастлива и изненадана. Ето че премина още една от нейните големи кризи, тя отново се надяваше — но на какво? Все така не знаеше нищо, вечно неизвестното беше на края на живота, на края на човечеството. Може би достатъчно бе, че живее, за да може животът непрекъснато да й носи изцеление на раните, които животът и нанасяше. Още веднъж тя си припомни тежките преживявания през своето съществуване — ужасния брак, мизерията си в Париж, изоставянето й от единствения мъж, когото бе обичала; и след всяко сътресение си възвръщаше жизнената енергия, безсмъртната радост, която я изправяше на крака сред развалините. Нима сега всичко не бе рухнало? Беше престанала да уважава своя любовник, но трябваше да гледа на неговото отвратително минало така, както светите жени гледат на гнусните рани, които превързват сутрин и вечер, без да разчитат, че ще ги излекуват някога. Тя щеше да продължи да му се отдава, като знае, че принадлежи на други и като не се мъчи да го изтръгне от тях. Тя щеше да живее в жарава, в запъхтяната ковачница на спекулацията, под непрекъснатата заплаха от катастрофа в края на краищата, в която брат й можеше да загуби и честта, и живота си. И все пак стоеше права, почти безгрижна като в някое хубаво утро, готова да застане с лице срещу опасността, предвкусвайки радостта от борбата. Защо? Нямаше никаква разумна причина, а просто от удоволствие, че живее! Нейният брат й казваше, че е непобедимата надежда.
Като се прибра, Сакар видя госпожа Каролин задълбочена в своята работа, завършвайки с твърдия си почерк една страница от паметната записка за железопътната линия в Ориента. Тя вдигна глава, усмихна му се спокойно, когато той докосваше с устни нейната хубава, блестяща бяла коса.
— Много ли работа имахте, приятелю?
— О, безброй задачи! Видях се с министъра на труда, успях да се срещна с Юре, после трябваше пак да се връщам при министъра, но там заварих само един секретар… Най-сетне обещаха ми за там.
Наистина, откакто бе се разделил с баронеса Сандорф, той безспирно бе обикалял с привичната си разпаленост и старание в работата. Тя му предаде писмото на Амлен, което го възхити; наблюдаваше го как ликува от радост за бъдещия триумф, като си казваше, че отсега нататък ще го надзирава отблизо, за да го предпазва от някои безумни стъпки. Обаче не можеше да си наложи да бъде строга към него.
— Вашият син дойде да ви покани от името на госпожа Дьо Жьомон.
Той възкликна:
— Ами че тя ми писа… Забравих да ви кажа, че тази вечер ще отида у нея… Противно ми е, тъй като съм уморен!
И той излезе, след като отново целуна бялата й коса. Тя продължи работата си, усмихнала се дружелюбно и снизходително. Не беше ли само една приятелка, която се отдаваше? Срамуваше се от ревността, която сякаш би омърсила още повече тяхната връзка. Искаше да превъзмогне мъката от подялбата, да се освободи от плътския егоизъм на любовта. Да бъде негова и да знае, че той принадлежи и на други — това нямаше значение. И все пак го обичаше, обичаше го с цялото си храбро и милостиво сърце. Това беше тържествуваща любов към този Сакар, този уличен финансов бандит, обичан така безпределно от тази очарователна жена, защото тя виждаше, че е енергичен и смел, че сътворява нов свят, че създава живот.
VIII
Световното парижко изложение от 1867 година бе открито на първи април с тържествен блясък и пищни празненства. Започваше големият сезон на империята, сезонът на невиждани увеселения, които превръщаха Париж в световна гостоприемница, гостоприемница, украсена със знамена и изпълнена с музика и песни, където се ядеше и блудствуваше във всички стаи. Никога досега някое друго кралство, достигнало върха на славата си, не беше събирало народите на такова грандиозно пиршество. Към заляния във феерични блясъци Тюйлери от четирите краища на света се движеше дълго шествие от императори, крале и принцове.