Баронесата веднага каза защо е дошла:
— Скъпи господине, аз исках лично да ви причиня тази досада… Отнася се за една благотворителна лотария…
Тон не я остави да се доизкаже, беше доста щедър и винаги взимаше два билета, особено когато дами, които среша ще в обществото, си даваха труд да му ги предложат.
Трябваше да се извини, един чиновник дойде да му поднесе досието на някаква сделка. Огромни суми произнесоха и двамата.
— Петдесет и два милиона, казахте? А кредитът беше?
— Шестдесет милиона, господине.
— Е добре, увеличете го на седемдесет и пет милиона…
Той пак се обръщаше към баронесата, когато една доловена дума в разговора на зет му с някакъв комисионер го накара бързо да извика:
— В никакъв случай! При курс петстотин осемдесет и седем и петдесет това прави по десет су по-малко на една акция.
— О, господине — каза смирено борсовият комисионер, — някакви си четиридесет и три франка по-малко!
— Четиридесет и три франка! Ами че това е извънредно много! Нима мислите, че аз крада парите? Всеки си знае сметката — това признавам аз!
Най-сетне, за да поговорят свободно, той реши да отведе баронесата в трапезарията, където масата вече беше сложена. Той не беше повярвал на предлога за благотворителната лотария, защото знаеше за връзката й благодарение на полицията, която угоднически го осведомяваше; и съвсем не се съмняваше, че е дошла, подтикната от някакъв сериозен интерес, затова заговори, без да се стеснява:
— Хайде, сега ми кажете това, което имате да ми казвате.
Но тя се престори на изненадана. Нямало какво да му каже, искала просто да му благодари за добрината.
— Не са ли ви натоварили с някаква поръчка за мене?
И той като че ли бе разочарован, сякаш за миг бе вярвал, че тя идва с тайна мисия от Сакар, с някакво хрумване на този луд.
Сега, когато бяха сами, тя го гледаше, усмихвайки се със своя страстен и лъжлив вид, който толкова излишно възбуждаше мъжете.
— Не, не, нямам какво да ви кажа; а понеже сте толкова добър, по-скоро бих пожелала да ви поискам нещо.
Тя се беше навела към него, докосваше коленете му с нежните си ръце в ръкавици. И започна да се изповядва: разказваше за нещастния си брак с един чужденец, който не можел да разбере нейния темперамент, нито пък нуждите й; обясняваше, че се отдала на играта, за да не загуби общественото си положение.
Най-сетне заговори за своята самота, за необходимостта да бъде съветвана, направлявана върху този страшен терен на борсата, където всяка погрешна стъпка струва много скъпо.
— Но аз мислех, че си имате някой — прекъсна я той.
— О, някой — прошепна тя с жест на дълбоко презрение. — Не, не, никой, нямам никого… Вас бих искала да имам, вас, господаря, бога. И това наистина няма да ви струва нищо, ако сте мой приятел, ако ми казвате по някоя дума, нищо повече от една дума, и то от време на време. Ако знаехте само колко щастлива ще ме направите и колко ще ви бъда благодарна, ах, с цялото си същество!
Тя продължаваше да се приближава, обгръщаше го с топлия си дъх и с финия и силен парфюм, който ухаеше от цялото й тяло. Но той не се отдръпна дори, стоеше съвсем спокойно като безжизнена плът, без никаква възбуда за потискане. Докато тя говореше, той, който имаше болен стомах и живееше с млечна храна, взимаше от фруктиерата на масата зърно след зърно грозде и дъвчеше машинално — това бе единственото лакомство, което си позволяваше понякога, в часове на сластолюбие, готов да го изкупи с дни на страдание.
Той се усмихна лукаво като човек, който знае, че е непобедим, когато в миг на самозабрава, разпалена от молбата си, баронесата постави най-сетне върху коляното му своята малка изкусителна ръка с хищни и лукави като змийчета пръсти. Той взе шеговито тази ръка и я отстрани, като каза благодаря с кимане на глава така, както се отказва някакъв излишен подарък. И, без повече да губи време, се насочи право към целта:
— Вижте какво, вие сте много мила, бих желал да ви бъда приятел… Драга моя, всеки път, когато ми донесете един добър съвет, аз се задължавам да ви дам подобен. Идвайте да ми казвате какво правят и аз ще ви казвам какво ще правя. Въпросът е приключен, нали?