Той беше станал и тя трябваше да влезе заедно с него в голямата съседна зала. Тя отлично бе разбрала сделката, която той предлагаше — доносничество, измяна. Но не пожела да отговори, престори се, че иска да говори пак за нейната благотворителна лотария; а той с присмехулно поклащане на глава сякаш прибавяше, че не държи да бъде подпомаган, че логичната, фаталната развръзка въпреки всичко ще дойде малко по-късно може би. И когато най-сетне тя си тръгна, той бе потънал вече в други работи сред необикновения шум в това хале на капиталите, сред дефилиращите хора от борсата, сред неговите галопиращи чиновници, сред игрите на внучетата си, които бяха откъснали главата на куклата с тържествуващи викове. Седнал до тясната си маса, той се задълбочи в проучването на една хрумнала му ненадейно идея и престана да чува.
Баронеса Сандорф два пъти ходи в редакцията на „Есперанс“, за да разкаже за постъпката си на Жантру, но не можа да се срещне с него. Най-сетне един ден Дьожоа я въведе при него през коридора, където на пейката дъщеря му Натали разговаряше с госпожа Жордан. От снощи валеше проливен дъжд, та в това влажно и облачно време беше ужасно тъжно в ниския долен етаж на старата богаташка къща в дъното на двора до мрачната помийна яма. Светилният газ хвърляше мътен полумрак. Марсел, която чакаше Жордан, излязъл да търси пари, за да изплати част от дълга си към Буш, слушаше с умърлушен вид Натали, която цвъртеше като суетна сврака с писклив глас и с резки жестове на парижко момиче, развило се много бързо.
— Разбирате ли, госпожо, татко не иска да продава… Една личност го тласка да продава, като го плаши. Няма да й назова името, защото нейната задача, разбира се, не е да плаши хората… Сега именно аз преча на баща си да продава… Как може да продавам, когато има покачване! Трябва човек да е доста глупав, нали?
— Наистина! — отвърна просто Марсел.
— Нали знаете, че сме на две хиляди и петстотин — продължи Натали. — Аз държа сметките, защото татко дори не може да пише… Значи моите осем акции ни дават вече двадесет хиляди франка. А? Хубаво нещо! Татко отначало искаше да спре на осемнадесет хиляди, тази сума го оправяше; шест хиляди франка за моята зестра и за него дванадесет хиляди, които да му осигурят рента от шестстотин франка, заслужено спечелена след всички тия вълнения… Но нали е истинско щастие, че не продаде, защото ето още две хиляди франка повече!… Обаче сега ние искаме още повече, искаме поне рента от хиляда франка. И ще я имаме, господин Сакар хубаво ни го каза… Толкова е мил господин Сакар!
Марсел не можа да не се усмихне.
— Вече нямате ли намерение да се омъжите?
— Имам, имам, но когато покачването спре… Ние бързахме, най-вече бащата на Теодор заради търговията си. Обаче какво да се прави? Не може да се запуши изворът, когато парите бликат. О, Теодор много добре разбира, щом татко има по-голяма рента, ние един ден ще наследим по-голям капитал. Ех, ами че това трябва да се има предвид… Ето и всички чакат, от няколко месеца имахме шестте хиляди франка, можехме да се венчаем; обаче предпочитам тези пари да се размножат… Вие четете ли статиите за акциите?
И, без да дочака отговора, продължи:
— Аз ги чета вечер. Татко ми носи вестниците… Той ги е чел, но аз трябва да му ги препрочета… Никога не ти омръзва, толкова е хубаво това, което те обещават. Лягам си с претъпкана глава, сънувам през нощта. И татко ми казва, че също виждал неща, които са много добро предзнаменование. Завчера сме сънували един и същи сън — с лопата сме събирали на улицата монети от по сто су. Много забавно!
Отново прекъсна, за да попита:
— Колко акции имате вие?
— Ние ли? Нито една! — отвърна Марсел.
По дребното русо лице на Натали с разветите бледи къдрици се изписа огромно състрадание. Ах, бедните хора, които нямат акции! И когато баща й я повика, за да я накара да занесе куп коректури на един редактор, минавайки през Батиньол, тя тръгна като смешно важна капиталистка, която сега почти всеки ден идва в редакцията, за да узнава по-скоро борсовия курс.
Останала сама на пейката, Марсел, която обикновено беше весела и смела, отново изпадна в тъжни мисли. Господи, колко беше мрачно, колко беше тъжно! А бедният й съпруг обикаляше улиците в този пороен дъжд! Той толкова много презираше парите, толкова му беше неприятно да се занимава с парични въпроси, че изпитваше голяма мъка да иска пари дори от тия, които му дължаха! И така замислена, не чувайки нищо, тя си припомняше за днешния ден, откакто се беше събудила, за този лош ден; а в това време около нея кипеше трескавият труд по вестника — редакторите препускаха в галоп, разнасяха ръкописи сред трясъка на вратите и звъна на звънците.