По улицата Марсел бе вървяла несъзнателно, гледайки дали няма да намери пари по земята. После изведнъж й хрумна мисълта да се обърне към чичо си Шав, и веднага отиде в скромния приземен етаж на улица „Нолет“, за да го намери преди откриването на борсата. Долови шушукания, момински смехове. А при това, когато вратата се отвори, тя видя капитана сам, с лула в устата; той започна да се оплаква, разярен срещу себе си, като казваше, че никога няма сто франка в джоба си, че се изхранвал от ден за ден с малките си печалби от Борсата като някакво мръсно прасе, каквото бил. След това, разбрал за отказа на Можандрови, той започна да ги ругае — какви отвратителни типове, вече не можел да ги гледа, откакто полудели, след като се повишил курсът на техните акции. Нима миналата седмица сестра му не го нарекла скъперник, за да се подиграе на предпазливата му игра, защото той приятелски я съветвал да продаде? Той нямало да съжали тази жена, когато тя си счупи врата!
И отново излязла на улицата с празни ръце, Марсел трябваше да се примири с мисълта да отиде в редакцията, за да уведоми съпруга си за това, което себе случило сутринта. Налагаше се на всяка цена да платят на Буш. Жордан, чиято книга още не беше приета от никой издател, беше излязъл на лов за пари из калния Париж в този дъждовен ден, без да знае къде да почука — на приятели, на редакциите, в които сътрудничеше, или наслука някъде. Макар че той я беше молил настойчиво да се прибере в дома им, тя бе толкова разтревожена, че предпочете да остане тук, на тази пейка, и да го чака.
След като дъщеря му тръгна, Дьожоа й поднесе вестник, като я видя сама.
— Ако госпожата иска да чете, докато чака.
Но тя отказа с жест и когато Сакар влезе, се престори на храбра, весело обясни, че изпратила мъжа си в квартала за една досадна работа, която тя трябвало да свърши. Сакар, който се отнасяше дружелюбно, към младото семейство, както сам ги наричаше, категорично настоя тя да влезе при него и там на удобство, да чака. Тя се съпротиви — и тук се чувствувала добре. Той престана да настоява, още повече че се изненада, когато изведнъж се намери лице срещу лице е баронеса Сандорф, която излизаше от кабинета на Жантру. Впрочем те се усмихнаха един на друг любезно като хора, които си разменят обикновен поздрав, за да не се излагат.
В разговора с нея Жантру беше казал на баронесата, че не смее вече да й дава съвет. Той все повече се смайвал от устойчивостта на Световната банка пред все по-големите усилия на играчите на понижение: навярно Гундерман ще я повали, но Сакар щял дълго време още да съществува и затова може би още могло да се печели с него. Той беше успял да я накара да изчаква, да се държи добре и с двамата. По-хубаво било да се стреми винаги да узнае тайните на единия, показвайки се любезна, за да ги използува лично, или пък да ги продаде на другия съобразно изгодата. Казваше й всичко това, без да заговорничи, с шеговит тон, а тя самата през смях му бе обещала да го държи в течение.
— Значи тя непрекъснато при вас се вмъква? Ваш ред ли е? — каза Сакар грубо, като влезе в кабинета на Жантру.
Той се престори на учуден.
— Коя?… Аха, баронесата! Не, скъпи мой шефе, тя ви обожава. Пак ми каза това преди малко.
С жеста на човек, когото не могат да излъжат, старият корсар го прекъсна. И той гледаше този изпаднал развратник, като си мислеше, че щом тя не бе устояла на любопитството да види как е надарен Сабатани, сигурно можеше да пожелае да опита порока на тази развалина.