— Наистина — отвърна Сакар подигравателно, — много е мръсно от моя страна… Ето че този нещастен брат, който в беса си да остане министър управлява в името на принципи, които отричаше вчера, и който се опълчва срещу мене, защото не знае как да пази равновесие между сърдитата десница, която се смята излъгана, и третото съсловие, изгладняло за власт. Вчера пак, за да успокои католиците, подхвърли своята знаменита клетва, че Франция никога няма да остави Италия да отнеме Рим на папата. Днес, ужасен от либералите, той много би желал да им даде някакъв залог, иска му се да ме заколи, за да им се хареса… Миналата седмица Емил Оливие го раздруса здравата в Камарата…
— О — прекъсна го Юре, — той продължава да се ползува с доверието на Тюйлери, императорът му е изпратил орден с диаманти.
Но с рязък жест Сакар каза, че не могат да го измамят.
— Обаче Световната банка вече е много могъща, нали така? Може ли да се търпи една католическа банка, която застрашава да завладее света, да го покори с парите, както са го покорявали преди със закона? Всички свободомислещи, всички франкмасони, готвещи се да станат министри, треперят от страх… А може би се уговарят тайно с Гундерман за някакъв заем. Какво би станало с едно правителство, ако не попадне в лапите на тия мръсни евреи?… И ето че моят глупав брат, за да задържи властта още шест месеца, ще ме направи плячка на мръсните евреи, на либералите, на цялата тази измет, като се надява, че ще го оставят малко спокоен, докато ме изядат… Добре, върнете се, за да му кажете, че не ме е страх от него…
Той се мъчеше да се надигне с малкия си ръст, яростта му най-сетне потисна иронията и избухна като боен сигнал на фанфари.
— Хубаво ме чуйте, не ме е страх от него! Това е моят отговор, искам да го знае.
Юре беше свил рамене. Не обичаше да стават скандали при преговорите. Всъщност в тази работа той беше само посредник.
— Добре, добре! Ще му кажа… Вие ще си счупите главата. Но това засяга само вас.
Настъпи тишина. Жантру, който бе стоял мълчалив, преструвайки се, че изцяло е потънал в прегледа на куп коректури, вдигна очи, за да се възхити на Сакар. Хубав изглеждаше този бандит в своята възбуда. Тия гениални мошеници понякога тържествуват, стигнали до тази степен на главозамайване, когато успехът ги опиянява. И в този момент Жантру беше с него, убеден в сполуката му.
— Ах, забравих — подзе Юре. — Изглежда, че Делкамбр, главният прокурор, ви ненавижда… И това, което още не знаете, е, че тази сутрин императорът го е назначил за министър на правосъдието.
Сакар рязко се спря. С помрачено лице той най-сетне каза:
— Пак чисто търгашество! О, направили са министър от него. Мислите ли, че това ме интересува?
— Господи! — каза Юре, като преувеличи простотата си. — Но ако ви се случи някаква беда, както се случва на всички хора, вашият брат иска да не разчитате да ви защищава пред Делкамбр.
— Дявол да го вземе! — изръмжа Сакар. — Нали ви казах, не пет пари не давам за цялата тази клика: за Ругон, за Делкамбр и за вас на всичко отгоре!
За щастие в тази минута влезе Дегремон. Той никога не идваше в редакцията на вестника и тази му поява за всички бе изненада, която прекрати караницата. Той се ръкува много коректно, усмихнат с ласкавата любезност на светски човек. Жена му устройвала прием, на който щяла да пее, и затова просто дошъл да покани лично Жантру, за да се появи хубава статия. Но изглежда, че присъствието на Сакар го очарова.
— Как върви работата, началство?
— Я ми кажете, не сте ли продавали и вие? — попита Сакар, без да му отговори.
Да продава! О, не още! И много искреният му смях свидетелствуваше, че наистина е убеден в солидността на предприятието.
— Разберете, че при нашето положение не трябва никога да се продава! — извика Сакар.
— Никога! Това именно исках да кажа и аз. Всички сме солидарни, вие знаете, че можете да разчитате на мене.
Клепачите му трепнаха и той хвърляше кос поглед, докато казваше, че отговаря за другите членове на управителния съвет — за Седни, за Колб, за маркиз Дьо Боен — така, както за себе си. Работата вървяла толкова добре, че наистина било удоволствие да бъдат всички задружни в този необикновен успех, какъвто Борсата не била виждала от петдесет години насам. И след като каза по една прекрасна дума за всеки, той си тръгна, повтаряйки, че разчита и на тримата за соарето. Муние, тенорът на Операта щял да: нададе репликата на жена му. О какъв голям ефект!