— Значи, това е всичко, което искахте да ми отговорите? — попита Юре, когато и той си тръгваше.
— Разбира се — заяви Сакар със сух глас.
И се отказа да излезе с него, както нравеше обикновено. После, когато остана, насаме а директора на вестника, каза:
— Това е война, драги мой. Никога не жалете, бийте по всички тия мръсници!… Ах, най-сетне ще мога да поведа борбата, както си зная!
— Все пак това е рязко! — заключи! Жантру, който отново бе смаян.
В коридора на пейката Марсел продължаваше да чака. Още нямаше четири часа, а Дьожоа беше вече запалил лампите, толкова бързо нощта настъпваше под тъмния и упорит пороен дъжд. Всеки път, когато минаваше покрай нея, той все намираше по някоя дума, за да я разсее. По това време зачестиха влизанията и излизанията на редакторите, шумни гласове ехтяха: в съседната стая, разгаряше се тази треска, с която се подготвяше вестникът.
Изведнъж, вдигнала очи, Марсел забеляза Жордан пред себе си. Той беше мокър, изморен, с разтреперани устни и малко налудничав поглед, като ония хора, които дълго време са тичали подир някаква мечта, без да я достигнат. Тя го разбра.
— Нищо, нали? — попита тя пребледняла.
— Нищо, скъпа моя, абсолютно нищо… Отникъде, невъзможно…
И тя можа само да въздъхне с примряло сърце:
— О, боже мой!
В този момент Сакар излизаше от кабинета на Жантру и се изненада, като я видя вее още тук.
— Госпожо, нима вашият бегач съпруг не се е още завърнал? Хубаво ви бях казал да влезете в моя кабинет, за да го чакате.
Тя го гледаше втренчено, някаква мисъл изведнъж се бе пробудила в големите й отчаяни очи. Тя дори не размисли, отдаде се на тази храброст, която хвърля жените напред в минути на възбуда.
— Господин Сакар, имам една молба към вас… Ако искате сега да влезем в кабинета, ви…
— Разбира се, госпожо.
Жордан, който се досещаше за причината, поиска да я задържи. Започна на пресекулки да й шепне на ухото: „Не, не!“, обзет от болезнен панически страх, в какъвто винаги изпадаше при подобни парични затруднения. Тя се отскубна от него и той трябваше да я последва.
— Господин Сакар — започна тя, щом вратата се затвори зад тях, — моят съпруг тича напразно два часа, за да намери петстотин франка, а не смее да ги поиска от вас… Затова аз ви моля да му ги дадете…
И разпалено, със смешните маниери на весела и решителна жена, тя разказа преживелицата си от тази сутрин — грубата поява на Буш, нахлуването на тримата мъже в стаята й, как бе успяла да отблъсне атаката и как бе поела задължението да плати още днес. Ах, тия парични язви за бедния народ, тия големи страдания от срам и безсилие, този живот на непрекъснати затруднения, и то за няколко мизерни монети по сто су!
— Буш — повтори Сакар, — този стар мошеник Буш ви държи в лапите си.
После с очарователна доброта се обърна към Жордан, който стоеше мълчалив и бледен поради непоносимо главоболие.
— Е добре, аз ще ви дам като аванс тези петстотин франка. Трябваше веднага да ми ги поискате.
Беше седнал до масата си, за да подпише чека, когато изведнъж се спря и се замисли. Спомни си за писмото, което бе получил, за посещението, което трябваше да направи и което все отлагаше от ден на ден, като се отвращаваше от подозрителната история, която подушваше. Защо да не отиде веднага на улица „Фейдо“, използувайки случая, щом като имаше причина?
— Слушайте, аз познавам много добре вашия негодник… По-добре е лично да отида при него да му платя, за да опитам дали не ще мога да получа вашите полици на половин цена.
Сега очите на Марсел блеснаха от благодарност.
— О, колко сте добър, господин Сакар!
И като се обърна към съпруга си:
— Виждаш ли, глупако, че господин Сакар не ни изяде?
Той се хвърли на врата й с неудържим възторг и я целуна, благодареше й, че е по-енергична и по-смела от него в тия житейски затруднения, които го парализираха.
— Не, не! — каза Сакар, когато младият мъж му стисна най-сетне ръката. — Правя го с удоволствие, вие двамата сте много мили, като се обичате толкова силно. Приберете се спокойни!
Колата му, която го чакаше, го откара за две минути на улица „Фейдо“, в центъра на този кален Париж, сред блъскащите се чадъри и пръскащите локви. Но горе той напразно натиска звънеца на старата избеляла врата, върху която на медна плочка с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“: вратата не се отвори, нищо не мърдаше вътре. И като си тръгваше, люто разярен, той силно я удари с юмрук. Чак тогава се чуха провлечени стъпки и Сигизмон се появи.