Обаче Сакар започваше да се дразни. Да няма пари, да няма злато, да ги няма тия искрящи звезди, които бяха озарявали неговия живот! За него богатството винаги се бе въплъщавало в ослепителния блясък на новите монети, които като проливен пролетен дъжд се сипят през слънчевите лъчи, като град падат върху земята и я покриват с купища пари, с купища злато, които можеш да загребеш с лопата, за да изпиташ удоволствие от техния блясък, от тяхната музика. И те ще унищожат тази радост, смисъла на борбата и живота!
— Това е глупост! О да, това е глупост!… Никога няма да стане, чувате ли!
— Защо никога? Защо да е глупост?… Нима в кръга на семейната икономика ние използуваме парите? Там се вижда общото усилие и че обмяната… Тогава защо ни са парите, щом като обществото ще бъде една голяма фамилия, която ще се самоуправлява?
— Казвам ви, че е лудост… Как може да се унищожат парите, та нали те са самият живот! След тях няма да остане нищо, абсолютно нищо!
Той крачеше напред-назад, излязъл извън кожата си. И в това раздразнение, когато минаваше пред прозореца, само с един поглед се увери, че Борсата е все още там, защото този ужасен момък може би беше унищожил и нея с едно духване. Тя беше все там, но много смътно очертана в настъпващата нощ, сякаш разтопена под плащеницата на дъжда, тази Борса, наподобяваща бледен призрак, готов да изчезне като сив дим.
— Впрочем защо съм глупак да споря. Невъзможно е… Бих искал да видя как ще се премахнат парите.
— Бре! — прошепна Сигизмон. — Всичко се унищожава, всичко се преобразява и изчезва… Нали вече сме видели веднъж да се променя формата на богатството, когато цената на земята се понижи, когато недвижимият имот — нивята и горите — минаха зад движимото имущество, индустрията, ценните книжа, носещи рента, и акциите, а днес присъствуваме на тяхното преждевременно залязване, на бързото им обезценяване, защото съвсем очевидно е, че процентът се понижава, че нормалният процент от пет на сто не може вече да се достигне… Щом като стойността на парите спада, защо парите да не изчезнат, защо една нова форма на богатство да не може да ръководи социалните отношения? Именно тази утрешна форма на богатството ще бъдат нашите трудови бонове.
Той така се бе съсредоточил в съзерцанието на монетата, сякаш си въобразяваше, че държи последното су на старите векове, едно загубено су, което е преживяла, мъртвото древно общество. Колко радости и колко сълзи беше предизвикал покорният метал! И той се натъжи при мисълта, за вечното човешко желание.
— Да — подзе тихо той, — вие имате право, ние няма да видим тези неща. Необходими са години и години. Дори знае ли се дали някога любовта към другите ще бъде толкова силна, че да измести егоизма в социалната организация… А пък аз се надявах за по-близко тържество, толкова ми се искаше да присъствувам при този изгрев на справедливостта.
За миг болестта, която го измъчваше, прекъсна гласа му. Той, който отричаше смъртта и се отнасяше с пренебрежение към нея, направи жест, за да я пропъди. Но бързо се примири.
— Изпълних задачата си, ще останат бележките ми в случай, че няма да имам време да завърша цялостния си труд за преустройството — моята мечта. Трябва утрешното общество да бъде зрелият плод на цивилизацията, защото, ако не се запази хубавата страна на съревнованието и на контрола, всичко ще рухне… Ах, това общество, колко ясно го виждам сега, създадено най-сетне, завършено така, както успях да го изправя на крака след толкова безсънни нощи! Всичко е предвидено, всичко е решено, това накрай е висшата справедливост, пълното щастие. То е тук, върху хартията, окончателно изградено математически.
И той опипа с дългите си слаби пръсти разпръснатите бележки, захласнал се в мечти по завоюваните милиарди, разделени по равно между всички, потънал в радостта и здравето, които с един замах на перото връщаше на страдащото човечество именно той, който вече не ядеше, който вече не спеше и който скоро щеше да умре сред голотата на своята стая, без да чувствува, някаква нужда.
Един суров глас накара Сакар да се стресне:
— Какво правите тук?
Беше Буш, който, влязъл в стаята, изкосо гледаше посетителя като ревнуващ любовник поради постоянния страх някой да не предизвика брат му да изпадне в пристъп на кашлица, като го принуди да говори много. Впрочем той не дочака отговора, а с отчаяние започна да се кара майчински: