— Как! Защо пак си оставил да угасне печката ти Питам те дали това е разумно в едно такова влажно време!
И веднага, клекнал въпреки тежестта на огромното си тяло, той започна да чупи трески и да подпалва огъня. После отиде да вземе една метла, разчисти, попита загрижено дали болният е пил от лекарството си, което трябваше да взима на всеки два часа. Не се успокои, докато не го накара да легне в леглото, за да почива.
— Господин Сакар, ако обичате, минете в моя кабинет…
Госпожа Мешен беше там, седнала на единствения стол. Тя и Буш бяха направили в околността едно много важно посещение и се възхищаваха на пълния му успех. Най-сетне, след отчайващо чакане, благополучно бе в ход едно от делата, които им бяха най-много присърце. В продължение на три години Мешен беше обикаляла улиците, за да търси Леони Крон, онова прелъстено момиче, на което граф Дьо Бовилие беше подписал разписка за десет хиляди франка, които да изплати в деня на нейното пълнолетие. Напразно старицата се бе обръщала към своя братовчед Файо, посредника по събиране на рентите във Вандом, който бе купил за Буш разписките с един куп стари полици, наследени от господин Шарпие, търговец на зърнени храни и лихвар; Файо не знаеше нищо, пишеше само, че момичето Леони Крон навярно е на работа в Париж при някакъв съдебен пристав и че преди повече от десет години е напуснало Вандом, където вече не се е връщало и където не може да попита нито един неин роднина, тъй като всички са измрели. Мешен откри съдебния пристав и от него натам проследи Леони, която работила у един касапин, после у една съмнителна дама, после у един зъболекар, а от зъболекаря нататък следата изведнъж се губеше като игла в купа сено и момичето беше пропаднало, изгубило се в калта на големия Париж. Тя бе тичала безрезултатно из бюрата за настаняване на работа, посещавала подозрителните квартири, претърсвала бе долнопробни заведения, като винаги бе дебнала, въртяла глава и разпитвала, щом чуеше името Леони. А това момиче, което бе ходила да търси много далеч, случайно откри този ден и сложи ръката си върху него на улица „Фейдо“, в съседния публичен дом, където бе отишла да хване една своя стара наемателка в Неаполитанския квартал, която й дължеше три франка. С гениален нюх тя бе подушила и познала момичето, вече под изисканото име Леонида, още в момента, когато притежателката на дома с пронизителен глас я бе повикала в салона. Веднага след като бе уведомен, Буш отиде заедно с нея в публичния дом, за да преговаря; и това дебело момиче с прави черни коси, падащи върху веждите, с плоско, подпухнало лице и ужасно мръсно, отначало го изненада; после разбра, че то имало някакъв особен чар десет години преди да започне да проституира, но при това се зарадва, че е пропаднало толкова отвратително ниско. Той й предложи хиляда франка, ако тя му прехвърли правата си върху разписката. Тя беше глупава и затова прие пазарлъка с детска радост. Така че най-сетне щяха да могат да притиснат графиня Дьо Бовилие, притежаваха необходимото оръжие, което бе толкова гнусно и позорно, каквото дори не бяха предполагали.
— Аз ви очаквах, господин Сакар. Трябва да си поговорим. Нали сте получили моето писмо?
В тъмната стая, осветявана от една слаба пушеща лампа, госпожа Мешен, неподвижна и няма, седеше на единствения стол. Застанал прав, без да си дава вид, че е дошъл от страх, Сакар веднага заговори за дълга на Жордан с твърд и презрителен тон:
— Извинете, аз дойдох да уредя задължението на един от моите редактори… Жордан, един твърде очарователен момък, когото вие преследвате жестоко с артилерийски огън. Тази сутрин изглежда още веднъж вие сте се нахвърлили върху жена му така, както един благороден човек би се срамувал да постъпи…
Изненадан, че е атакуван по този начин, когато се готвеше да предприеме нападение, Буш не можа да се овладее, забрави другата история и гневно отвърна:
— За Жорданови, дошли сте за Жорданови… Няма жени, няма благородство в сделките. Който дължи, трябва да плати — това само зная аз… Проклети дяволи, които се подиграват с мене вече от години, от които с мъка едвам съм получил четиристотин франка, изтръгвайки ги су по су!… Ах, гръм да ме удари, да, ще ги продам на търг, ще ги изхвърля на улицата утре сутринта, ако тази вечер не оставят тук, на бюрото ми, тристате и тридесет франка и петнадесет сантима, които още ми дължат.
А когато Сакар тактически, за да го накара да излезе от кожата си, му каза, че вече четиридесет пъти са му платили срещу тази полица, която той навярно е купил за не повече от десет франка, Буш наистина се задави от гняв.