Беше един часът и десет минути, когато пристигна Мозер, смъртно бледен от чернодробна криза, която го бе държала буден през цялата нощ; той сподели с Пийро, че днес всички хора му изглеждали жълти и болнави. Пийро, когото приближаващите катастрофи възбуждаха като странствуващ рицар и подтикваха към самохвалство, започна да се смее гръмко:
— Ами че вие, скъпи мой, имате колики. Всички са много Бесели. Днес ще падне такъв пердах, който ще се помни дълго време!
Истината бе, че поради общата тревога залата изглеждаше мрачна под жълточервеникавата светлина и това най-вече се чувствуваше в заглушеното ръмжене на гласовете. То съвсем не приличаше на шумните викове през паметните дни на повишението, на врявата, на онова вълнение, подобно на морски прилив, нахлуващ навред като победител. Сега никой не тичаше, никой не крещеше, всички се вмъкваха безшумно, говореха тихо като в къщата на болен. Макар че тълпата бе многобройна и човек трудно можеше да си пробие път в нея, чуваше се само печален ропот, плах шепот за опасностите, за много лошите новини, които се предаваха от ухо на ухо. Мнозина мълчаха с пребледнели и разстроени лица, с разширени очи, които отчаяно питаха другите липа.
— Салмон, вие нищо не казвате? — попита Пийро с предизвикателна ирония.
— Боже мой! — прошепна Мозер. — Той е като другите, няма какво да каже, страх го е.
Всъщност този ден сред загриженото очакване на всеобщо безмълвие мълчанието на Салмон не безпокоеше никого.
Обаче най-вече около Сакар се тълпяха много клиенти, разтреперани от неувереност, жадни за една хубава дума. По-късно забелязаха, че Дегремон го няма, а също и депутата Юре, навярно предупреден и отново превърнал се във вярно куче на Ругон. Застанал сред група банкери, Колб си даваше вид, че е зает с някаква голяма арбитражна сделка. Маркиз Дьо Боен стоеше над превратностите на съдбата, спокойно разхождаше малката си бледа, аристократична глава, уверен, че все пак ще спечели, защото бе дал на Жакоби нареждане да купи от Световната банка толкова акции, колкото бе натоварил Мазо да продаде. А Сакар, обкръжен от другата част на тълпата, от вярващите, от наивните, необикновено любезно и ободряващо разговаряше със Седий и Можандр, които с разтреперани устни и влажни от умиление очи очакваха от него надеждата за успех. Той силно им стисна ръцете, влагайки в това категорично обещание за победа. После, като неизменно щастлив човек, закрилян от всякаква опасност, той се оплака от една неприятност.
— Виждате ме малко посърнал. През тия студени дни са забравили една камелия в двора ми и тя е загинала.
Думите му се разнесоха, хората се разнежиха зае камелията. Какъв човек бе този Сакар! Непоколебимо уверен, вечно усмихнат, без да може да се разбере дали това не е маска, скриваща ужасните тревоги, които, биха погубили всеки друг.
— Хубаво животно! — прошепна Жантру на ухото, на дошлия Масиас.
Точно сега Сакар повика Жантру, понеже в този върховен момент си припомни следобеда, когато с него бе видял купето на баронеса Сандорф, спряло на улица „Брониар“. Дали тя бе там и сега, в този критичен момент? Дали на високата си седалка кочияшът стоеше неподвижен като камък под проливния дъжд, докато зад затворените прозорчета баронесата чакаше курсовете?
— Положително е там — отвърна Жантру почти шепнешком — и с цялото си сърце е с вас, твърдо решена да не отстъпва нито една стъпка… Ние всички сме тук, здраво на поста си.
Сакар се почувствува щастлив от тази вярност, макар че се съмняваше в безкористността на тази дама и на другите. Всъщност, заслепен от страстта си в играта, той още вярваше, че върви към победата заедно с целия този народ от акционери зад него, този народ от захласнати и фанатизирани скромни хора и аристократи, от красиви жени и от слугини, еднакво въодушевени и вярващи в успеха.