Най-напред като в мъгла той различи смъртно пребледнелия Можандр, когото капитан Шав водеше под ръка, повтаряйки му, че го бил предупреждавал много пъти; Шав говореше с жестокостта на дребен играч, който злорадствува, когато се провалят едрите спекуланти. После той видя Седий, сгърчил лице и обезумял като фалирал търговец, който дойде при него, за да му подаде разтрепераната си ръка и сякаш като добър човек да му каже, че съвсем не му се сърди. Още при първото пропукване маркиз Дьо Боен се беше отдръпнал и минал в тържествуващата армия на противниците, като разправяше на Колб, който също се бе отдръпнал предпазливо, че този Сакар му вдъхвал неприятни съмнения от последното общо събрание. Обезумял, Жантру отново бе изчезнал, тичайки презглава, за да съобщя последния курс на баронеса Сандорф, която положително щеше да получи нервна криза в купето си, както и се случваше в дните на големи загуби.
А срещу Салмон, все така мълчалив и загадъчен, бяха играчът на понижение Мозер и играчът на повишение Пийро, който въпреки разорението си се мъчеше да изглежда горд, докато първият, спечелил цяло състояние, помрачаваше своята радост, като се безпокоеше за бъдещето.
— Вие ще видите, че напролет ще воюваме с Германия. Не ми мирише на добро, Бисмарк ни дебне.
— Я ни остави на мира! Аз и този път сгреших, защото много размишлявах. Няма нищо! Като започнем отначало, всичко ще тръгне на добре.
Досега Сакар не бе загубил самообладанието си. Името на Файо, на този събирач на ренти във Вандом, с когото поддържаше връзки заради местните дребни акционери, произнесено зад гърба му, го разтревожи, защото му спомни за огромната маса дребни собственици, за малките капиталисти, които щяха да бъдат смазани под развалините на Световната банка. Но появата на сивото и разстроено лице на Дьожоа изведнъж изостри безпокойството му, като в лицето на този беден човек, когото добре познаваше, си представи всички скромни и окаяни жертви на своя провал. В същото време като някакво видение се появиха бледите, отчаяни лица на графиня Бовилие и нейната дъщеря, които го гледаха изумени с големите си черни очи, изпълнени със сълзи. И в тази минута Сакар, този корсар със закоравяло в двадесетгодишно разбойничество сърце, този Сакар, който се гордееше, че краката му никога не са треперели от страх, че никога не е седял на пейката, а е бил винаги тук, до колоната, този Сакар загуби съзнание и трябваше за миг да се отпусне на пейката. Тълпата продължаваше да приижда, имаше опасност да го задуши. Топ вдигна глава, почувствувал, че има нужда да си поеме дъх, и изведнъж се изправи, като видя горе, в галерията при телеграфа, наведената над залата Мешен, извисила огромното си дебело туловище над бойното поле. Старата й черна кожена чанта бе сложена до нея върху каменния парапет. Очаквайки да заграби купчините обезценени акции, тя търсеше мъртвите така, както хищният гарван търси труповете след сражението.
И тогава Сакар си тръгна с твърда крачка. Чувствуваше, че цялото му същество е празно, но с необикновено усилие на волята си той крачеше здраво и право пред себе си. Само чувствата му сякаш бяха затънели, не усещаше вече земята под себе си, струваше му се, че стъпва върху дебел вълнен килим. А и очите му бяха замъглени и ушите му шумяха. Като излезе от борсата и заслиза по перона, не можеше да познае хората, виждаха му се като летящи призраци, които го заобикаляха — някакви неясни форми и заглъхващи гласове. Не беше ли видял да минава край него широкото изкривено лице на Буш? Не беше ли се спрял да поговори за минутка с Натансон, който бе в много добро настроение и чийто отслабнал глас като че ли идваше отдалече? Не го ли придружаваха Сабатани и Масиас в това всеобщо отчаяние? Виждаше се отново заобиколен от многобройна група, може би пак от Седий и Можандр и от всевъзможни други фигури, които изчезваха, преобразяваха се. И когато щеше да се отдалечи, когато щеше да се изгуби в дъжда, в рядката кал, в която Париж се бе потопил, пожелал за последен път да прояви славата си и да покаже свободомислието си, Сакар с остър глас повтори на целия този призрачен свят:
— Ах, колко ми е мъчно за тази камелия, която са забравили в двора и която е умряла от студ!
XI
Ужасена, госпожа Каролин още същата вечер изпрати телеграма на брат си, който беше в Рим за още една седмица; три дни след това Амлен пристигна в Париж, избързал заради опасността.