Госпожа Каролин не беше в къщи в момента на арестуването на брат й, който едва бе успял да й остави няколко реда, набързо написани. Когато се прибра, тя се изуми. Никога дори за миг не бе й минавало през ума, че той ще бъде преследван, толкова й се виждаше чист, незамесен в каквато и да било съмнителна афера и оневинен от продължителните си отсъствия. Веднага след обявяването на фалита братът и сестрата бяха предали всичко, което притежаваха, в полза на актива на банката, като искаха да се измъкнат от тази авантюра така бедни, както бяха влезли; сумата, която предадоха, беше голяма, близо осем милиона, в които бяха включени тристате хиляди франка, наследени от леля им. Тя веднага започна да прави постъпки, сега живееше само за да облекчи съдбата, да подготви защитата на своя беден Жорж; въпреки храбростта си тя лееше сълзи всеки път, когато си представяше невинния си брат зад решетките, окалян в този ужасен скандал, който завинаги разби и омърси живота му. Той беше толкова кротък, толкова слаб, благочестив като дете и невежа като „голям глупак“, както тя казваше, без да се смятат техническите му занимания. Най-напред тя се бе разгневила срещу Сакар, единственият виновник за провала, причинителят на тяхното нещастие; тя възстановяваше и обсъждаше ясно неговото отвратително дело още от първите дни, когато той весело се шегуваше с нея, че четяла кодекса, чак до последните дни, когато поради суровостите на неуспехите трябваше да се изплащат всички нередности, които бе предвидила и оставила да се извършат. После, измъчвана от съвестта си заради своето съучастничество, тя потисна гнева си, избягваше да се занимава с него, като си налагаше да действува така, сякаш той не съществуваше. Когато трябваше да произнесе името му, тя като че ли говореше за непознат човек от противната страна, чийто интереси съвсем се различаваха от нейните. Тя, която почти всекидневно посещаваше брат си в парижкия затвор, нито веднъж не бе поискала разрешение да види Сакар. Държеше се много храбро, продължаваше да живее в апартамента на улица „Сен Лазар“, където приемаше всички, които я търсеха, дори и тия, които идваха да я хулят; по този начин се бе превърнала в делова жена, решила да спаси всичко възможно от тяхната чест и тяхното щастие.
По време на дългите дни, които тя прекарваше по този начин там горе, в кабинета с чертежите, където бе преживяла толкова хубави часове на труд и надежда, едно зрелище дълбоко я опечаляваше. Приближеше ли се до един от прозорците и хвърлеше ли поглед към съседната богаташка къща, тя със свито от болка сърце откриваше зад прозорците на тясната стаичка бледите профили на двете нещастни жени — на графиня Дьо Бовилие и на нейната дъщеря Алис. Понеже дните през февруари бяха много меки, тя често ги виждаше да крачат бавно, с наведени глави, из покритите с мъх алеи на опустошената от зимата градина. Провалът на банката се бе отразил ужасно върху двете същества. Преди петнадесет дни нещастничките притежаваха един милион и осемстотин хиляди франка срещу техните шестстотин акции, за които едва ли биха получили осемнадесет хиляди франка днес, когато курсът бе спаднал от три хиляди на тридесет франка. Беше се стопило, изчезнало в миг цялото им състояние: двадесетте хиляди франка за зестрата, сложени така мъчително настрана от графинята, седемдесетте хиляди франка, взети назаем срещу фермата Обле, след това самата ферма, продадена за двеста и четиридесет хиляди франка, въпреки че струваше четиристотин хиляди. Какво щяха да правят, тъй като смазващата ипотека срещу къщата им изяждаше годишно по осем хиляди франка, а издръжката на дома им струваше не по-малко от седем хиляди въпреки прекаленото им скъперничество, въпреки чудесата на отвратителната икономия, която правеха, за да запазят външния си вид и общественото си положение? Дори да продадат акциите си, как щяха да живеят отсега нататък, как щяха да посрещат всички нужди с тия осемнадесет хиляди франка, последната останка от корабокрушението? Имаше само един изход, който графинята не искаше още напълно да възприеме: да напусне богаташката къща, за да я предостави на кредиторите, да не чака те да я продадат на търг, защото вече й беше невъзможно да плаща лихвите; веднага да наеме някоя малка квартира и да заживее там скромно и незабелязано, докато има парче хляб за ядене. Но графинята все още не се предаваше, защото не искаше да стигне до пълно обезличаване, до гибелта на това, за което се бе смятала, до края на нейния род, който от години упорито и героично крепеше с треперещите си ръце. Семейство Бовилие под наем, лишено от покрива на своите прадеди, живеещо у чужди хора в нищета като победено! Нима нямаше да умре от срам? И затова продължаваше да се бори.