„Колко странно нещо е шансът!“ — мислеше си госпожа Каролин, като пресичаше площада пред Борсата. Тя продължаваше да се учудва на изключителния успех на Световната банка, на това бързо триумфално шествие към победата и господството само за четири години, после на това внезапно срутване на колосалната сграда, която само за един месец се превърна в прах. Нима не бе подобна историята на Мазо? Наистина досега съдбата на никого не се беше усмихвала така. Той беше борсов посредник на тридесет години, много богат вече след смъртта на своя чичо, щастлив съпруг на очарователна и обожаваща го жена, която го бе дарила с две хубави деца, а освен това беше красив мъж, всеки ден ставаше Есе по-влиятелен в Борсата поради своите връзки, своята дейност, своята изненадваща прозорливост, дори поради своя остър глас, този писклив глас, станал толкова знаменит като гърмящия глас на Жакоби. И ето че неочаквано положението се разклати. Той се намираше на ръба на пропастта, в която сега можеше да го хвърли дори един полъх. Обаче лично не бе играл, закрилян още от ентусиазма си в работата и от неспокойната си младост. В началото беше ударен в разгара на една честна борба, пострада поради неопитност и увлечение, поради голяма вяра в другите. Впрочем симпатиите бяха на негова страна, предполагаше се, че ще може да се измъкне достойно.
Когато влезе в кантората, госпожа Каролин почувствува добре атмосферата на разрухата, тръпките на тайна смъртна тревога във всички помрачени канцеларии. Като прекосяваше касата, тя забеляза двадесетина души, цяла една тълпа, чакаща реда си, докато двамата касиери — единият изплащащ в брой, другият в ценни книжа — още изпълняваха с чест задълженията на кантората, но без да бързат, като хора, изпразващи последните чекмеджета. През отворената врата отделът за ликвидация й се видя заспал — седемте чиновници четяха вестници, понеже нямаше какво да вършат, откакто Борсата бездействуваше. Само отделът за налични сметки проявяваше някакъв живот. Прие я лично Бертие, пълномощникът, много развълнуван, с пребледняло лице, преживяващ нещастието на кантората.
— Не зная, госпожо, дали господин Мазо ще може да ви приеме. Той е малко болен, настинал е, понеже снощи работи на студено през цялата нощ, току-що слезе в дома си, на първия етаж, за да си поотпочине.
Госпожа Каролин настоя:
— Моля ви, господине, уредете да мога да му кажа няколко думи… Отнася се за спасението на моя брат. Господин Мазо знае, че брат ми никога не се е занимавал с борсови операции и неговото свидетелствуване ще бъде от голямо значение… Освен това аз ще му поискам някои данни, само той може да ми даде сведения за известни документи.
След дълго колебание Бертие най-сетне я въведе в кабинета на борсовия посредник.
— Почакайте тук за минутка, госпожо, ще отида да видя.
В тази стая госпожа Каролин наистина почувствува голям студ. Огънят навярно бе угаснал още снощи и никой не бе помислил да го запали отново. Но най-силно впечатление й направи отличният ред, сякаш цялата нощ и цялата сутрин бяха използувани за изпразване на чекмеджетата, за да се унищожат излишните книжа и да се подредят тия, които трябваше да се запазят. Нямаше нищо разхвърляно — нито папка, нито дори някакво писмо. На бюрото грижливо бяха наредени мастилницата, поставката за перата, една голяма попивателна, а в средата бе оставен само един пакет с фишове на кантората, фишове в зеления цвят на надеждата. В тягостната тишина витаеше безкрайна печал.