След няколко минути Бертие се върна.
— Вярвайте ми, госпожо, звъних два пъти, повече не смея да настоявам. Като слизате надолу, помислете си дали е удобно и вие да позвъните. Но аз ви съветвам да дойдете друг път.
Госпожа Каролин трябваше да се примири. Обаче, стигнала площадката на първия етаж, тя пак се подвоуми, дори посегна към бутона на звънеца. И реши да си отиде, когато чу викове и ридания, спря я голям неясен шум от вътрешността на апартамента. Неочаквано вратата се отвори, навън изскочи изплашен слуга, който се спусна по стълбите, като мърмореше:
— Боже мой, боже мой! Господарят…
Тя застана неподвижна пред зеещата врата, откъдето сега ясно се чуваше ужасен, мъчителен плач. Тя застина, досещайки се, представяйки си добре какво е станало. Отначало поиска да побегне, но не можа, изумена от състрадание, почувствувала се привлечена от необходимостта да види и също да пролее сълзи. Тя влезе, видя всички врати широко отворени и стигна до салона.
Две слугини, готвачката и камериерката навярно, бяха проточили вратове и с ужасени лица шептяха:
— А, господарят! Ах! Боже мой! Боже мой!
Угасващият сив зимен ден едва проникваше през разтворените дебели копринени пердета. Обаче беше много горещо, големи пънове догаряха в камината и червените отблясъци на жаравата им осветяваха ярко стените. На масата един сноп рози, царствен букет за сезона, който снощи борсовият посредник беше занесъл на жена си, пъстрееше в тази парникова топлина и изпълваше цялата стая с благоуханието си. Парфюмът на розите подхождаше на изискано луксозната мебелировка, на хубавата атмосфера на преуспяване, на богатство и щастлива любов, които бяха цъфтели тук в продължение на четири години. И под червения отблясък на огъня върху канапето се беше проснал Мазо с разбит череп, стиснал и сгърчената си ръка револвер; пред него стоеше права жена му, току-що дотичала тук с продължителен печален и див вик, който Каролин беше чула на стълбището. В момента на изстрела тя бе държала в ръце своето момченце на четири и половина години, чиито ръчички от страх бяха вкопчени във врата й; а дъщеря й, вече шестгодишна, беше я последвала, като се държеше за полата й и се притискаше към нея; и двете деца пищяха, като чуваха как отчаяно пищи майка им.
Госпожа Каролин веднага поиска да ги отведе.
— Госпожо, моля ви… Госпожо, не стойте тук…
Самата тя трепереше, чувствуваше се отмаляла.
Виждаше как от пробитата глава на Мазо още тече кръв, която капка по капка падаше върху кадифето на канапето и оттам се стичаше върху килима. Беше се образувало голямо петно, което се разширяваше. На Каролин й се струваше, че тази кръв я настига, опръсква краката и ръцете й.
— Госпожо, моля ви се, последвайте ме…
Обаче със сина, увиснал на врата й, с дъщерята, притиснала се към нея, нещастната жена не чуваше, не се помръдваше, вдървена, застанала тук така, че никоя сила в света не би могла да я изкорени. И трите бяха руси, млечнобели, майката нежна и невинна като децата. Ужасени пред мъртвото си щастие, пред това внезапно унищожаване на благоденствието им, което би трябвало да трае вечно, те продължаваха да пищят силно и да издават отчаяни стенания, които изразяваха цялото им страдание.
Госпожа Каролин падна на колене и като ридаеше, започна да шепти:
— О, госпожо, раздирате сърцето ми… Моля ви, госпожо, не стойте тук, елате с мене в съседната стая, позволете ми да ви облекча малко от злото, което ви причиниха…
Но изплашената и опечалена група — майката и двете деца, впили се в нея — стоеше неподвижно със своите дълги, разплетени безцветни коси. И не заглъхваше този страшен вой, това ридание за пролятата кръв, което кънти в гората, когато ловци убият бащата водач.
Госпожа Каролин стана със замаяна глава. Чуха се стъпки, навярно на лекар, дошъл да констатира смъртта. Тя не можеше да остане повече тук, измъкна се, преследвана от нестихващия страшен плач, който сякаш все още чуваше дори и по тротоара сред грохота на фиакрите.
Небето бледнееше, беше студено, тя вървеше бавно от страх да не я спрат, като я вземат за убийца поради изплашения й вид. Пред нея се възправяше всичко, цялата история на чудовищното пропиляване на двестате милиона, които причиниха толкова разрушения и смазаха толкова жертви. Каква бе тази загадъчна сила, която така бързо издигна златната кула, а след това я разруши? Същите ръце, които я бяха изградили, изглежда се бяха настървили, обзети от лудост да не оставят камък върху камък. Отвсякъде се чуваха скръбни викове, цели състояния се рушаха с грохот, който се вдига при разтоварване на гальоти с материали от разрушени сгради. Това бяха последните родови имения на Бовилие, спестяванията на Дьожоа, събирани су по су, печалбите от голямата фабрика на Седий, рентите на търговеца Можандр, хвърлени с трясък в дъното на една и съща клоака, която с нищо не можеше да се напълни. Това бяха също така удавеният в алкохол Жантру, затънала в калта Сандорф, възвърналият се към мизерното си кучешко съществуване Масиас, който за цял живот ще бъде прикован към Борсата за дългове; това бе и Флори, крадецът в затвора, който изкупваше слабостите си, Сабатани и Файо, побягнали в галоп, подплашени от стражарите; а най-жалки и окаяни бяха незнайните жертви, огромното стадо от безименни бедняци, които след катастрофата трепереха в нищета и крещяха от глад. А след това беше смъртта, револверните изстрели, които се чуваха из четирите краища на Париж, това бе пробитият череп на Мазо, кръвта на Мазо, която сред разкоша и благоуханието на розите впръскваше капка по капка жена му и децата му, които крещяха от мъка.