И тогава всичко, което бе видяла, всичко, което бе чула през последните няколко седмици, се изля от измъченото сърце на госпожа Каролин във вид на проклятие срещу Сакар. Тя не можеше повече да мълчи, да счита, че той не съществува, за да си попречи да го обвинява и съди. Той единствен бе виновен, това се потвърждаваше от всички причинени от него нещастия, чиято страшна грамада я ужасяваше. Тя го проклинаше, гневът и възмущението й, потискани толкова дълго време, се превръщаха в отмъстителна ненавист, в ненавист към самото зло. Защо тя, която обичаше своя брат, бе чакала досега, за да намрази ужасния човек, единствената причина за тяхното нещастие? Окаяният и брат, този велик праведник, този голям труженик, толкова справедлив и честен, опетнен от незаличимото клеймо на затвора, беше жертвата, която тя забравяше, най-скъпата и най-чувствителната от всички други, за която най-много страдаше! О, нека за Сакар да няма прошка, нека никой не го защищава, дори и тези, които продължаваха да вярват в него, които не виждаха в него нищо друго освен добротата му, и нека един ден той умре изоставен и презрян от всички!
Госпожа Каролин вдигна очи. Беше стигнала на площада и видя срещу себе си Борсата. Здрачаваше се, зимното небе, забулено в мъгла, се бе спуснало зад оградата като дим от пожар, като тъмночервен облак, образуван сякаш от пламъците и прахоляците на превзет с щурм град. А Борсата, очертаваща се сива, мрачна в печалната катастрофа, беше опустяла от един месец и, брулена от четирите страни от вятъра, приличаше на хамбар, изпразнен от глада. Това беше неизбежната, периодически повтаряща се епидемия, която опустошаваше пазара всеки десет-петнадесет години, така наречените „черни петъци“, и която покриваше земята с развалини. Трябва да минат години, за да се възвърне доверието, за да се възстановят големите банки, за да настъпи денят, в който съживената малко по малко страст към играта, пламналата отново авантюра, доведе до нова криза и разруши всичко при една нова катастрофа. Но сега в червеникавия дим на хоризонта, в неясните далечини на града сякаш се чуваше голям глух грохот — близкият край на един свят.
XII
Следствието по процеса се води така бавно, че седем месеца след арестуването на Сакар и на Амлен делото още не беше насрочено. Беше средата на септември и в понеделник госпожа Каролин, която посещаваше брат си два пъти седмично, трябваше към три часа да бъде в затвора. Тя никога не произнасяше името на Сакар, много пъти категорично бе отказвала на настоятелните му искания да отиде да го види. За нея, която твърдо държеше за справедливостта, той вече не съществуваше. Като продължаваше да се надява, че ще спаси брат си, тя беше много весела в дните на свиждане, щастлива да го осведоми за направените напоследък постъпки и да му занесе голям букет от любимите му цветя.
И когато в понеделник сутринта тя приготвяше в една кутия червени карамфили, при нея влезе старата Софи, слугинята на принцеса Д’Орвиедо, за да и съобщи, че госпожата искала да говори незабавно с нея. Учудена, леко разтревожена, тя побърза да се качи. От няколко месеца не бе виждала принцесата, понеже беше дала оставката си като секретарка на Дома за трудово възпитание още при фалита на Световната банка. Сега много рядко ходеше там, само за да види Виктор, който, изглежда, беше укротен от строгата дисциплина, но вървеше с наведени очи, лицето му беше изкривено от иронична и жестока гримаса, тъй като лявата му буза беше по-издута от дясната и издърпваше нагоре устата му. Тя веднага почувствува, че я викат заради Виктор.