Най-сетне принцеса Д’Орвиедо беше разорена. Едва й бяха стигнали десет години, за да върне на бедните тристате милиона от наследството на принца, ограбени от джобовете на доверчиви акционери. Отначало за пет години бе похарчила за безумни благотворителни дела първите сто милиона, след това за четири и половина години хвърли и останалите двеста милиона в още по-разкошно обзаведени фондации. Към Дома за трудово възпитание, към яслите „Сен Мари“, към сиропиталището „Сен Жозеф“, към приюта „Шатийон“ и към болницата „Сен Марсе“ днес вече бяха прибавени образцов чифлик близо до Еврьо, два детски санаториума на брега на Ламанш, друг един старчески дом в Ница, няколко приюта, работнически селища, библиотеки и училища в четирите краища на Франция; освен това бе подпомогнала със значителни дарения съществуващи вече благотворителни заведения. Впрочем вършеше всичко с величайшото желание да върне отнетото не с парче хляб, подхвърлено от състрадание или от страх от клетниците, а с удоволствието да даде всичко хубаво, добро и красиво на скромните хорица, които нямат нищо, и на слабите, от които силните са ограбили щастието, с други думи да разтвори широко богаташки дворци на просяците по пътищата, за да могат и те да спят в коприна и да ядат в златни чинии. В продължение на десет години не бе преставал дъждът от милиони — мраморни трапезарии, весели спални със светли тапети, сгради с монументални фасади като на Лувър, цветни паркове с редки растения, десет години на вълшебно строителство сред една невероятна неразбория от предприемачи и архитекти; а сега тя беше много щастлива, с повишено самочувствие от голямото блаженство, че вече ръцете й са чисти, без нито сантим. Дори беше постигнала изненадващия резултат — да задлъжнее, преследваха я за неизплащане на някакъв остатък от сметка в размер на няколкостотин хиляди франка. Обаче нито пълномощникът й, нито нотариусът й можеха да погасят дълга с последните трохи от колосалното богатство, разпиляно така от вятъра на благотворителността. Една табелка, закована на външната порта, съобщаваше, че къщата е обявена за продажба. Това щеше да бъде последното измитане за ликвидиране на проклетите пари, събрани в калта и кръвта от финансовия бандитизъм.
Старата Софи чакаше горе госпожа Каролин, за да я въведе. Разярена, тя ръмжеше по цял ден. О, тя била предсказала, че госпожата ще умре на сламен одър! Нима госпожата не е могла да се омъжи повторно и да има деца от друг някой господин, тъй като всъщност тя най-много обичала децата? Обаче старицата имаше най-малко право да се оплаква и тревожи, защото отдавна бе получила рента от две хиляди франка, с които можеше да живее в своя роден край близо до Ангулем. Но винаги се разгневяваше, когато си помислеше, че госпожата не беше си запазила дори малко пари, необходими да купува всяка сутрин хляб и мляко, с които сега се хранеше. Между тях непрекъснато избухваха разпри. Принцесата, озарена от надежда, се усмихваше божествено и отвръщаше, че вече щяла да има нужда само от една плащеница в края на месеца, когато ще влезе в манастир, в който отдавна си беше избрала място — един кармелитски манастир, отделен със стена от целия свят. Покой, вечен покой!
Госпожа Каролин и сега намери принцесата така, както я виждаше от четири години, облечена в нейната вечна черна рокля, с дантелена кърпа на косата. Обаче тази още красива тридесет и девет годишна жена, с валчесто лице и с бели като перли зъби беше пожълтяла и повяхнала, сякаш бе лежала десет години в затвор. Тясната стаичка, подобна на канцелария на провинциален съдия-изпълнител, беше изпълнена с купища чудновати документи, планове, записки, досиета — цялата похабена хартия, отразяваща разпиляването на тристате милиона.
— Госпожо — каза принцесата със своя нежен и бавен глас, който вече с нищо не можеше да бъде развълнуван, — исках да ви съобщя една новина, която научих тази сутрин… Отнася се за Виктор, онова момче, което вие настанихте в Дома за трудово възпитание…
Сърцето на госпожа Каролин започна да бие мъчително. Ах, клетото дете, което баща му не бе отишъл да види, въпреки че изрично обещаваше вече няколко месеца, откакто беше узнал за неговото съществуване, преди да бъде вкаран в затвора. Какво ще стане с него отсега нататък? И тя, която си забраняваше да мисли за Сакар, непрекъснато бе принудела да се връща към него, съкрушена в майчинското си наставничество.
— Вчера се е случило нещо страшно — продължи принцесата, — истинско престъпление, което никой не може да поправи.
И с ледения си тон тя разказа ужасната история. Преди три дена Виктор поискал да го преместят в лазарета, като се оплаквал от непоносимо главоболие. Лекарят добре разбрал, че мързеливецът симулира, но момчето наистина често страдало от невралгия. Този ден в дома се намирала без майка си Алис дьо Бовилие, дошла да помогне на дежурната сестра прие тримесечната инвентаризация на лекарствата в аптечния склад. Шкафът бил в помещението между двете спални — тази на момичетата и тази на момчетата, в която тогава само Виктор лежал в едно от леглата; отлъчила се за няколко минути, сестрата била изненадана, като не намерила Алис, почакала малко и веднага започнала да я търси. Учудила се още повече, като забелязала, че вратата на спалнята на момчетата е заключена отвътре. Какво ли бе станало? Трябвало да заобиколи през коридора и останала ужасена от зрелището, което се разкрило пред нея: младата девойка била полузадушена, с увита кърпа около лицето, за да се заглушат виковете и, а полата й била смачкана и повдигната, разкриваща жалката девствена голота, изнасилена, опетнена с отвратителна грубост. На пода било паднало едно портмоне. Виктор го нямало. Случило се било следното: Алис, повикана навярно, влязла, за да даде чаша мляко на това петнадесетгодишно момче, окосмено като мъж; после чудовището изпитало внезапна жажда към нежната плът, към доста дългия врат; самецът скочил по риза, задушил момичето, хвърлил го на леглото като дрипа, изнасилил го, обрал го, облякъл се набързо и избягал. Но колко още загадки, колко поразяващи и неразрешими въпроси! Как е било възможно да не се чуе нищо, никакъв шум от борба, никакъв вик на уплаха? Как тези страшни неща са станали толкова бързо, едва за десет минути? И най-вече как Виктор е успял да се спаси, да се изпари, така да се каже, без да остави следи? Защото след най-грижливи претърсвания се убедили, че Виктор не е вече в дома. Той сигурно е избягал през банята, която има врата към коридора и прозорец до терасовиден покрив към булеварда; но и този път е толкова опасен, че мнозина не искаха да вярват, че по него е могло да мине човешко същество. Отнесена при майка си, Алис лежала на легло съсипана, обезумяла, стенеща, трепереща от силна треска.