Госпожа Каролин изслуша разказа, обзета от чувството, че цялата й кръв се вледенява. В нея възкръсна един спомен, който я ужаси със сходството си; някога Сакар обладал бедната Розали на стълбището, като й навяхнал рамото в момента, когато било заченато това дете, на което останала оттогава като белег една изкривена буза, а сега Виктор на свой ред изнасилва първото момиче, което съдбата му предоставя. Каква безсмислена жестокост! Това толкова нежно момиче, последната издънка на един род, което бе готово да се отдаде на бога поради невъзможността да си има съпруг като всички други. Какъв е бил смисълът на тази глупава и отвратителна среща? Защо е било нужно това стълкновение?
— Не искам да ви отправям никакъв упрек, госпожо — заключи принцесата, — защото ще бъде несправедливо да се търси от вас и най-малката отговорност. Само че вашето протеже беше наистина много ужасно.
И поради някаква неизказана връзка на мислите тя добави:
— Не се живее безнаказано в известни среди… Аз самата преживях големи угризения на съвестта си, чувствувах се съучастничка, когато неотдавна тази банка фалира, като причини толкова разорения и толкова тревоги. Да, аз не би трябвало да се съглася къщата ми да стане гнездо на подобна мръсотия… Но в края на краищата злото е причинено, къщата ще бъде очистена, а пък аз — о, аз не съм вече тук, бог ще ми прости!
Най-сетне отново се бе появила бледата й усмивка на надежда, защото и тя с жест казваше, че напуска света, че изчезва завинаги като невидима добра богиня.
Госпожа Каролин беше хванала ръцете й, стискаше ги, целуваше ги и толкова бе съкрушена от угризенията на съвестта си и от състрадание, че безспирно шептеше умолителни думи:
— Вие нямате основание да ме оправдавате, аз съм виновна… Искам да видя това нещастно момиче, ще изтичам веднага при него.
И тя си отиде, като остави принцесата и старата й слугиня Софи да приготвят багажа си за голямото пътешествие, което щеше да ги раздели след четиридесет години съвместен живот.
Предишния ден, в събота, графиня Дьо Бовилие бе решила да изостави своята богаташка къща на кредиторите. От шест месеца, откакто не плащаше лихвите на ипотеките, положението бе станало непоносимо — освен всевъзможните разходи постоянно бе заплашвана от съдебна продажба; пълномощникът и я съветваше да изостави всичко, за да се оттегли в някоя малка квартира, където да живее скромно, а пък той ще се постарае да ликвидира дълговете. Тя не би склонила, може би щеше да упорствува, за да запази достойнството си, лъжата си, че е още богата, докато родът й не бъде напълно унищожен под срутените тавани на къщата, ако едно ново нещастие не беше я покрусило. Синът й Фердинанд, последният от рода Бовилие, негодният за нищо млад човек, отбягвал всякаква работа, станал папски зуав, за да избегне безделието и да се занимава все пак с нещо, беше починал безславно в Рим, толкова отслабнал и толкова изтощен от жаркото слънце, че не могъл да се бие при Ментана, защото бил трескав и с болни гърди. Тогава тя почувствува внезапна пустота, рухнаха всичките й замисли, всичките й стремежи — изградената с толкова труд постройка, която в продължение на много години поддържаше тъй гордо честта на името й. За по-малко от двадесет и четири часа къщата се пропука, изпълни се с нищета, сърцераздирателна нищета сред развалините. Продадоха стария кон, останалата сама готвачка ходеше да купува за две су масло и стар фасул с мръсната си престилка, а графинята излизаше на улицата с изкаляна рокля и протъркани ботинки, които пропускаха вода. Това беше усилваща се от ден на ден мизерия, катастрофата отнасяше дори гордостта на тази жена, вярваща в доброто старо време, бореща се срещу своя век. Скоро тя се приюти с дъщеря си на улица „Тур де дам“, в дома на една бивша търговка на стари дрехи, станала вече благочестива, която даваше под наем на духовници мебелирани стаи в жилище, в което самата бе наемателка. Двете се настаниха там а една голяма празна стая, твърде мизерна и мрачна, в дъното на която имаше алков с преграда. Две малки легла изпълваха алкова и когато преградната врата, облепена със същия книжен тапет като на стените, биваше затворена, стаята се превръщаше в салон. Това сполучливо разпределение доста ги бе утешило.