— Вижте, взех всичко това за двеста и петдесет франка, тук има повече от пет хиляди, значи по едно су едната… Е? По едно су акции, които бяха котирани по три хиляди франка! Ето ги спаднали почти до цената на хартията, да, хартията, продавана на килограм… Но все пак те струват малко повече, ние ще ги продадем най-малко по десет су, защото се търсят от хора във фалит. Разбирате ли, имали са такава хубава репутация, още се използуват. Много добре могат да служат като пасив, хубаво впечатление прави, че фалиралият е жертва на катастрофата. С една дума, имах необикновен шанс. Подуших ямата, където след битката цялата тази стока дремеше като стар остатък от клането, която един нищо неразбиращ глупак ми отстъпи почти без пари. Нали си представяте как се нахвърлих. Не се бавих, бързо ометох всичко!
И тя тържествуваше като хищна птица от бойните полета на финансовото клане, огромното й туловище се потеше от отвратителната храна, с която се угояваше, а късите й ръце с остри нокти прехвърляха мъртъвците, обезценените акции, вече пожълтели и издаващи гранива миризма.
В това време се чу тих догарящ глас от съседната стая, чиято врата бе широко отворена като вратите към площадката.
— Ето че господин Сигизмон отново започва да говори. Така прави още от сутринта… Боже мой, а водата кипи, забравих я! Трябва ми за билков чай… Добра ми госпожо, понеже сте тук, идете да видите дали не иска нещо.
Госпожа Мешен се вмъкна в кухнята, а госпожа Каролин от състрадание влезе при Сигизмон. Голата стая бе развеселена от блясъка на априлското слънце, един лъч падаше отвесно върху малката небоядисана дървена маса, отрупана с ръкописи, с огромни папки, изпълнени с десетгодишен труд; както преди, тук нямаше нищо друго освен два сламени стола и натрупани книги върху лавиците. В тясното желязно легло Сигизмон, седнал между три възглавници, облечен само с една къса червена фланелена блуза, говореше неспирно, изпаднал в мозъчна възбуда, която понякога предшествуваше смъртта на охтичавите. Той бълнуваше, но от време на време в съзнанието му настъпваха изключителни проблясъци; на измършавялото му лице, очертаващо се между дългата му къдрава коса, неговите необикновено разширени очи бяха втренчени въпросително в пространството.
Още като се появи госпожа Каролин, той като че ли я позна, макар че никога не бяха се срещали.
— О, вие ли сте, госпожо… Видях ви и ви зовях с всичките си сили!… Елате, елате по-близо, за да ви кажа нещо на тих глас…
Въпреки лекия трепет от страх, който я бе обзел, тя се приближи и трябваше да седне на стола до самото легло.
— Преди не знаех, но сега зная. Моят брат търгува с книжа и аз чух някои хора да плачат там, в неговия кабинет… Ах, моят брат! Сърцето ми бе прободено като с нажежено желязо. Да, и болката остана в гърдите ми, продължава да ги изгаря, защото е чудовищно бедният народ да страда заради парите… Така че, когато след малко ще бъда мъртъв, брат ми ще продаде моите книжа, а аз не искам, не искам!
Умоляващият му глас постепенно се повишаваше.
— Ето ги, госпожо, те са там, на масата. Дайте ми ги, да направим пакет, вие да ги отнесете, вие ще отнесете всичко… О, как ви зовях, как ви очаквах! Да загинат книжата ми! Да бъде унищожен целия ми живот, преминал в проучвания и усилия!
И понеже тя се колебаеше дали да му даде това, което искаше, той скръсти ръце.
— За бога! Искам, преди да умра, да бъда сигурен, че те ще оцелеят… Брат ми сега не е тук, той няма да каже, че се убивам… Моля ви…
И тя се съгласи, съкрушена от пламенната му молба.
— Не разбирате ли, че греша, като изпълнявам молбата ви, тъй като брат ви казва, че всичко това ви причинява болка.
— Болка, о, не! Не! А освен това няма вече значение… Най-сетне след много безсънни нощи аз успях да изправя на крака това общество на бъдещето! Всичко е предвидено, решено — това е пълната справедливост и възможно най-пълното щастие… Колко много съжалявам, че нямах време да допълня труда си с необходимите разяснения! Но тук са подредени всички мои завършени бележки. И нали вие ще ги спасите? Ще ги спасите, за да може един ден някой да ги оформи окончателно в книга, която да бъде издадена…
С дългите си слаби ръце той пое книжата, започна да ги прелиства с любов, а големите му, вече потъмнели очи отново запламтяха. Говореше много бързо с отпаднал и монотонен глас като заглъхващо тиктакане на стенен часовник; сякаш мозъчният механизъм продължаваше да работи под напора на развиващата се агония.
— Ах, аз виждам съвсем ясно как тук се издига градът на справедливостта и щастието!… Всички работят, личен труд, задължителен и свободен. Цялата нация е едно огромно кооперативно общество, средствата за производство са общи, а произведенията са струпани в обширни централни складове. Изчислено е, че срещу еди-колко си положен полезен труд човек има право да консумира еди-колко си обществени блага. Работният час става общата единица мярка, стойността на всеки предмет се равнява на часовете за изработката му, размяната между всички производители става с помощта на трудови бонове и всичко това под ръководството на обществото, без да се правят каквито и да било удръжки освен единствения данък, средствата от който се използуват за отглеждане на децата, за издръжка на старците, за подновяване на съоръженията, за поддържане на безплатните комунални услуги… Никакви пари и следователно никакви спекулации, никакви кражби, никакви отвратителни сделки, никакви престъпления, породени от корист, няма да има бракове заради зестра, удушени стари родители заради наследство, убити пътници заради кесиите им!… Никакви враждебни класи — на работодатели и работници, на пролетарии и буржоа — и поради това никакви ограничителни закони, нито пък съдилища и въоръжени сили, които да охраняват несправедливо натрупаното богатство на едните от другите, разярени от глад!… Никакви безделници, така че и никакви собственици, охранващ се от наеми, никакви рентиери, издържащи се като проститутки, в края на краищата никакъв разкош, но и никаква мизерия!… О, нали това е идеалното равенство, висшата мъдрост — нито привилегировани, нито мизерствуващи, всеки със своя труд изгражда щастието си, основата на всеобщото човешко щастие.