Той се въодушевяваше, гласът му ставаше тих, далечен, сякаш се отдалечаваше и се губеше някъде много високо, в бъдещето, което предвещаваше.
— Ами ако навляза в подробностите… Виждате ли този лист, разделен на две, изпълнен с бележки по полетата — това е организацията на семейството, доброволният съюз, възпитанието и отглеждането на децата, поето от обществото… Обаче това съвсем не е анархия. Погледнете другата бележка: искам за всеки отрасъл на промишлеността да има дирекционен комитет, натоварен да определя производството съобразно потреблението, като установява реалните нужди… А и тук пак една организационна подробност: в градовете и в полетата ще има специални армии, армии за индустрията и армии за земеделието, които ще маневрират под ръководството на избрани от работниците шефове, подчиняващи се на правилници, одобрени при всеобщо гласуване. А тук вижте как с приблизителни изчисления съм посочил до колко часа може да бъде сведен работният ден след двадесет години. Благодарение на големия брой нови работни ръце, най-вече благодарение на машините, ще се работи само четири, може би три часа; и колко време ще има, за да се радват хората на живота! Защото те няма да живеят в казарми, а в града на свободата и радостта, в който всеки ще бъде свободен да се развлича, както си иска, ще има достатъчно време да задоволява желанията си — да се радва на любовта, на силата, на красотата и разумно да взема своя дял от неизчерпаемата природа.
И той с жест обгърна мизерната си стая, сякаш притежаваше света. Сред голите стени, между които бе живял, сред тази неизпитваща нужди нищета, в която умираше, с братска ръка правеше подялба на земните блага. Всеобщото щастие, всичко онова, което е хубаво и на което не бе се наслаждавал, той по равно разпределяше, като знаеше, че никога не ще използува това. Беше ускорил смъртта си заради този сетен дар на страдащото човечество. Но ръцете му започнаха неуверено да опипват изпълнените с бележки листове, а очите му, които вече не виждаха нищо, заслепени от смъртта, сякаш се бяха втренчили в безкрайното съвършенство отвъд живота и възторженият им блясък озаряваше цялото му лице.
— Ах, какви нови дейности, цялото човечество работи, ръцете на всички живи хора подобряват света!… Няма вече пущинаци, няма вече блата, няма вече необработени земи. Проливите са запълнени, планинските прегради изчезват, пустините се превръщат в плодородни долини, напоявани с бликащи навред води. Няма вече нищо неосъществимо, предишните големи мероприятия сега изглеждат толкова скромни и детински, че предизвикват снизходителна усмивка. На земята най-сетне може да се живее… И напълно развилият се, израснал и удовлетворил всичките си желания човек е вече истински господар. Училищата и учебните работилници са широко отворени, детето свободно избира своята професия, която се определя според способностите му. Годините са минали вече и подборът е направен благодарение на строги проверки. Не става дума вече да се осигурят средства за образование, а да се извлече полза от това образование. По този начин всеки е поставен на своето място, използува се напълно неговата способност, което осигурява правилното разпределение на задълженията в обществените служби съобразно самите изисквания на природата. Всеки за всички според силата си… Ах, какъв жизнен и радостен град, идеален град на здравословен човешки труд, в който не съществува старият предразсъдък срещу ръчния труд, в който велик поет може да бъде дърводелец, а железар — голям учен. Ах, ах, какъв щастлив град, тържествуващ град, към който хората се стремят от толкова време, град, който с блясък се очертава там… там, в щастието, в ослепителното слънце…