Макар и разорен, Сакар влачеше цяла опашка от прислужници, останки от многобройния му персонал — камериер, готвач и неговата жена, която се грижеше за бельото, още една жена, задържана кой знае за какво, един кочияш и двама коняри; той изпълни конюшните и сайвантите, като вкара в тях два коня и три коли, а в партера обзаведе трапезария за персонала си. Този човек, който нямаше кръгли петстотин франка в касата си, живееше на широка нога, сякаш имаше годишен доход от двеста-триста хиляди франка. Той намери начин да изпълни със своята личност просторния апартамент на първия етаж — трите салона, петте спални стаи, без да се смята огромната трапезария, в която можеше да се сложи маса за петдесет души. Там преди години имаше врата към вътрешна стълба, водеща до друга малка трапезария на втория етаж. Принцесата бе наредила да затворят тази врата с две яки бурми, след като неотдавна бе дала под наем свободната част от втория етаж на инженер Амлен, ерген, който живееше заедно със сестра си. Самата тя и Амленови използуваха стълбището на задния вход, а на Сакар бе предоставено парадното стълбище. Той обзаведе отчасти някои от стаите с мебели, останали от двореца му в Монсо, остави другите празни, но все пак успя да възвърне живота на това помещение с тъжни И голи стени, от които някоя упорита ръка, изглежда, още на другия ден след смъртта на принца беше смъкнала и най-малките парченца от тапети. И в такава обстановка той отново започна да мечтае за голямо богатство.
Принцеса Д’Орвиедо беше по това време една от забележителните личности на Париж. Преди петнадесет години, подчинявайки се на категоричната заповед на майка си херцогиня Дьо Комбвил, тя склони да се омъжи за принца, когото никак не обичаше. Тогава двадесетгодишната девойка се славеше с красотата и целомъдрието си, ОСВЕН това беше много религиозна и доста сериозна, макар че страшно обичаше светския живот. Тя нищо не знаеше за необикновените истории, които се разказваха за принца — за произхода на неговото царско богатство, изчислявано на триста милиона, за целия му живот, изпълнен със страхотни грабежи, грабежи не вдън гори с оръжие в ръка като някогашните благородни авантюристи, а като изискан модерен бандит от Борсата, който посред бял ден бърка в джоба на бедния, доверчив народ, обречен на разорение и смърт. В продължение на двадесет години там, в Испания, и тук, във Франция, принцът бе взимал лъвския пай от всички големи мошенически афери, станали легендарни. Макар да не бе подозирала, че е награбил милионите си от калта и кръвта, още от първата среща тя започна да изпитва към него отвращение, което не можа да преодолее въпреки набожността си; скоро към тази антипатия се прибавило и чувството на скрита, увеличаваща се ненавист, че няма дете от този брак, приет от послушание. Майчинството би я удовлетворило, защото боготвореше децата; тя продължаваше да се озлобява срещу този мъж, който не само я бе разочаровал като любовник, но и не бе успял да я направи майка. Тогава принцесата се хвърли в нечуван разкошен живот, заслепи Париж с блясъка на своите балове и се обкръжи с такова великолепие, че дори хората от Тюйлери, както се говореше, й завиждали. После изведнъж, веднага след смъртта на принца, покосен от удар, домът на улица „Сен Лазар“ потъна в дълбока тишина, в пълен мрак. Нямаше вече нито светлинка, нито шум, вратите и прозорците бяха затворени и се разнесе мълва, че принцесата, след като опразнила партера и първия етаж, се уединила в три малки стаи на втория етаж само с една прислужничка, старата Софи, бивша камериерка на майка й, която я бе отгледала. Когато отново се появи, принцесата бе облечена в скромна, черна вълнена рокля и с прибрана коса под дантелена кърпа; беше дребна, все така пълна, хубавото й кръгло лице, с тясно чело, с бели като бисери зъби и стиснати устни, беше малко пожълтяло; винаги мълчалива, изглеждаше съсредоточена в една-единствена цел като монахиня, затворила се отдавна в килията си. Откакто бе навършила тридесет години, заживя само за да прави огромни благотворителни дела.