— Сигурен ли сте, че господин Юре не е идвал преди мене и не си е отишъл?
— О, напълно съм сигурен!
Така той седеше тук и след провала, който през октомври го бе принудил още веднъж да ликвидира своето състояние, да продаде двореца си в парка „Монсо“ и да наеме апартамент, само хора като Сабатани го поздравяваха и появата му в ресторанта, където бе властвувал, не караше да се обръщат всички глави, да се протягат всички ръце. Той беше добър играч, не се озлоби след тази последна скандална и злощастна афера с парцели, от която можа да спаси само кожата си. Но в душата му се разгаряше страстно желание за реванш; и затова се дразнеше от отсъствието на Юре, който категорично му бе обещал да бъде тук още в единадесет часа, за да му докладва за мисията, с която се бе наел пред неговия брат Ругон, всемогъщ по това време министър, срещу когото най-много се възмущаваше. Покорен депутат, Юре беше само посредник. Обаче възможно ли бе да го изостави така Ругон, който можеше всичко? Той никога не се бе показвал добър брат. Можеше да си обясни, че се е разсърдил след катастрофата и че привидно е скъсал с него, за да не се компрометира, но в продължение на тези шест месеца не би ли могъл да му се притече тайно на помощ, щеше ли сега сърцето му да позволи да откаже на брат си сетната подкрепа, която му искаше чрез трето лице, не смеейки да отиде лично при него, за да не го разгневи? Необходимо бе да каже само една дума, за да го изправи, да бъде под краката му този подъл и огромен Париж.
— Какво вино иска господинът? — попита барманът.
— От вашето обикновено бордо.
Котлетът му изстиваше. Замислен, без да чувствува глад, Сакар вдигна очи, като забеляза една сянка върху покривката на масата. Беше борсовият комисионер Масиас — червендалест момък, когото познаваше като безработен и който сега се промъкваше между масите с таблица за котирането в ръка. Той бе огорчен, че Масиас минава край него, без да се спре, за да отиде да подаде таблицата на Пийро и Мозер. Разсеяни, понеже бяха заети в някакъв спор, те едва хвърлиха поглед върху нея: не, няма да дават нареждания, друг път. Като не смееше да се обърне към прочутия Амадийо, навел се над салатата си от омари и увлечен в разговор на тих глас с Мазо, Масиас се върна при Салмон, който взе таблицата, проучва я продължително, после я върна, без да каже нито дума. Залата се оживяваше. Всяка минута борсови комисионери отваряха вратите. Водеха се разговори на висок глас. С напредването на времето деловата страст се разгаряше. И Сакар, чиито очи непрестанно бяха обърнати навън, виждаше как площадът постепенно също се изпълва, как нахлуват колите и пешеходците; и по облечените в слънце стъпала на Борсата се появиха черни точки — хора, които вече се изкачваха един след друг.
— Повтарям ви — каза Мозер с отчаян глас, — че тия допълнителни избори на 20 март са много тревожно явление… Ето на, днес целият Париж е спечелен от опозицията.
Но Пийро вдигаше рамене. Какво от това, че на пейките вляво са Карно и Гарние-Пажес?
— Това е също като въпроса за херцогството — подзе Мозер, — той е пълен с усложнения… Наистина вие няма защо да се смеете. Не казвам, че трябва да воюваме с Прусия, а да й попречим да се угоява за сметка на Дания; само че може да се действува и по друг начин… Да, да, когато големите започнат да ядат малките, никога не знаеш докъде ще се стигне… А виж Мексико…
Пийро, който в този ден беше в отлично настроение, го прекъсна, като избухна в смях:
— О, не, скъпи мой, не се тревожете повече с тия ваши опасения за Мексико… Мексико ще бъде славната страница на режима… Дявол да го вземе, откъде знаете, че империята боледува? Нима през януари заемът от триста милиона не бе покрит повече от петнадесет пъти? Поразяващ успех!… Вижте какво, давам ви среща в шестдесет и седма, да, след три години, когато се открие Световното изложение, както неотдавна реши императорът.
— Аз ви казвам, че всичко върви зле! — заяви отчаяно Мозер.
— Оставете ни на мира! Всичко върви добре!
Салмон ги гледаше един след друг, като се усмихваше дълбокомислено. И Сакар, който ги бе чул, обясни собствените си затруднения с кризата, в която империята като че ли щеше да навлезе. Той още веднъж беше повален на земята: нима тази империя, която го бе създала, ще се прекатури като него, ще рухне изведнъж от най-висшето благоденствие до най-голямата мизерия? О, в продължение на двадесет години той толкова много бе обичал и защищавал този режим, в който бе почувствувал, че живее, че расте, че се налива с мъзга като дърво, чиито корени са проникнали в подходяща за него почва! Но ако брат му иска да го изскубне, да го извади от списъка на тези, които изсмукват тлъстите сокове на насладите, нека всичко бъде отнесено в големия последен погром на празничните нощи!