Сакар, който също започна да се смее, вдигна рамене:
— Ами! Вие сте както всички хора. Това е животът!
— Вярвате ли — извика тя учудена. — На мене ми се струва, че има хора, които са прекалено посърнали и никога не се радват, правят живота си невъзможен, като го виждат непрекъснато в черно… О, аз не се лъжа, че той е само сладък и красив. За мене животът е бил много суров, аз съм го гледала отблизо, свободно и навред. Той е отвратителен и долен. Но какво да се прави! Обичам живота! Защо ли? Не мога да кажа защо. Около мене всичко може да загива, да пропада, въпреки това още на другия ден съм весела и пълна с надежда сред развалините… Често си мисля, че моят случай е нещо малко от онова човечество, което, макар че живее в страшна мизерия, бива развеселявано от младостта на всяко ново поколение. След всяка от бедите, който ме сполетяват, настъпва сякаш една нова младост, една нова пролет, чиито обещания отново ме сгряват и вливат в сърцето ми жизнена сила. Това е напълно вярно, потвърждава се винаги след голяма мъка; когато изляза на улицата на слънце, аз веднага започвам отново да обичам живота, да се надявам, да бъда щастлива. А възрастта не ми оказва никакво влияние, с наивността си аз не забелязвам, че старея… Знаете ли, аз за жена съм чела много, а съвсем не зная накъде отивам, както впрочем и този огромен свят не знае накъде отива. Обаче несъзнателно на мене ми се струва, че отивам, че всички ние отиваме към нещо много хубаво и извънредно весело.
Накрай тя започваше да се шегува, все пак развълнувана, мъчейки се да скрие, че се е разнежила в своята надежда; брат й бе вдигнал глава и я гледаше с поглед, изпълнен с възторг и благодарност.
— О, ти — извика той, — ти си създадена да преживяваш катастрофи, ти си самата любов към живота!
В тия всекидневни утринни разговори те все повече се увличаха, а госпожа Каролин си възвръщаше своята естествена радост, присъща на здравата й натура, благодарение на смелостта, която им вдъхваше Сакар с буйния пламък на големите си дела. Всичко било почти решено — скоро ще започнат да осъществяват проектите от знаменитата чанта. Под екота на неговия остър глас всичко оживяваше, добиваше грандиозни размери. Първо ще сложат ръка на Средиземно море, ще го завоюват чрез генералната компания на обединените параходства; и като изброяваше пристанищата на всички тия крайбрежни страни, където ще бъдат открити представителства, той прибавяше стари, забравени спомени към своя ентусиазъм на борсов играч, който прославя това море, единственото познато на античния свят, това синьо море, около което е процъфтявала цивилизацията, морето, чиито вълни са къпали древните градове Атина, Рим, Тир, Александрия, Картаген, Марсилия — всички, които са създали Европа. После, осигурили си този просторен път към Ориента, ще навлязат в Сирия с дейността на неголямото предприятие, дружеството за експлоатация на сребърните мини в Кармел, само за да спечелят между другото и няколко милиона, обаче това ще бъде голяма сензация, защото представата за сребърна мина, за пари, заровени в земята, които могат да се ринат с лопата, винаги вълнува публиката, особено когато към фирмата на предприятието е прибавено необикновеното и звучно име Кармел. Там имало също и каменовъглени мини, каменни въглища на открито, които ще се превръщат в злато, когато страната се покрие със заводи; освен това през свободното време ще създадат други малки предприятия — банки и обединения на процъфтяващи индустрии, ще започнат да експлоатират обширните гори на Ливан, където гигантски дървета гният на място поради липса на пътища. Най-сетне той стигаше до големия удар, до компанията на източните железопътни линии, и тук изпадаше в екстаз, защото тази мрежа от железопътни линии, която ще обхваща цяла Мала Азия, бе за него най-голямата спекулативна сделка, изворът на пари, завладяването отведнъж на този стар континент — нова, още ненакърнена плячка, несметно богатство, скрито под невежеството и кирта на вековете. Той душеше съкровището, цвилеше като военен кон, помирисал битката.