Амлен, който слушаше усмихнат, каза благоразумно:
— Всичко това е поезия на резултатите, а ние още не сме стигнали до прозата на осъществяването.
Но Сакар, който се увличаше в преувеличаването на своите замисли, още повече се разпали, когато започна да чете книги за Ориента, особено историята за похода в Египет. Той и преди често си бе спомнял за кръстоносните походи, за стремежа на Запада към Ориента, неговата люлка, за това голямо движение на Западна Европа към източните страни, които тогава още били в пълен разцвет и от които можело да се научи много. Обаче още повече го удиви величествената фигура на Наполеон, който тръгнал да воюва там с някаква грандиозна и тайнствена цел. Като говореше, че иска да завладее Египет, да устрои там френско предприятие и по този начин да даде на Франция пазара на Близкия Изток, той не казваше всичко. Сакар искаше да види нещо колосално в тази все още не съвсем изяснена и загадъчна експедиция — Наполеон коронясан в Константинопол, император на Ориента и Индия, осъществил мечтата на Александър, станал по-велик от Цезар и Карл Велики. Нали на Света Елена, говорейки за Сидней, английския генерал, който го бе задържал пред Сен Жан д’Акр, императорът бе казал: „Този човек ми попречи да успея.“ И защо кръстоносните походи са се стремили към това, което Наполеон не бе успял да извърши? — именно тази гигантска мисъл за завладяването на Ориента въодушевяваше Сакар, който мечтаеше за едно разумно завладяване, осъществено с двойната сила на науката и парите. Щом като цивилизацията се бе движила от Изток към Запад, защо пък сега да не се обърне към Изток, да се върне в първата градина на човечеството, в този Едем на Индустанския полуостров, заспал под бремето на вековете? Това ще бъде нова младост, която ще оживи земния рай, отново ще го направи обитаем с помощта на парата и електричеството, ще възстанови Мала Азия като център на стария свят, като кръстовище на големите естествени пътища, които свързват континентите. С това нямаше да се печелят милиони, а милиарди и милиарди.
Оттогава Амлен и Сакар всяка сутрин дълго се съвещаваха. Надеждата беше огромна, обаче се очертаваха многобройни и грамадни затруднения. Инженерът, който е бил в Бейрут тъкмо през 1862 година, по време на страшното клане, на което друзите бяха подложили християните маронити и което предизвика намесата на Франция, не скриваше препятствията, които ще срещнат от страна на постоянно враждуващите помежду си племена, играчка в ръцете на местните управници. Обаче в Константинопол той имаше солидни връзки, беше си осигурил поддръжката на великия везир Фуад паша, човек със съвременни възгледи, явен привърженик на реформите; и се ласкаеше, че ще получи от него всички необходими концесии. Освен това, макар че предричаше неизбежното проваляне на Отоманската империя, той смяташе, че е благоприятна за тях неутолимата нужда от пари, която империята чувствуваше, и всяка година сключваше заем след заем — едно нуждаещо се правителство, макар и да не дава лична гаранция, е винаги готово да се споразумее с частни предприятия, щом може да изтръгне от тях каквато и да е полза. Нима това не е един практически начин за разрешаване на вечния и досаден източен въпрос, като се ангажира империята в големи цивилизаторски мероприятия, които ще й осигурят напредък и ще я избавят от неприятното положение да бъде чудовищна преграда между Европа и Азия? Каква патриотична роля ще изиграят там френските компании? После, една сутрин, Амлен спокойно засегна тайния план, за който понякога загатваше — коронясването на делото, както с усмивка обичаше да нарича този план.
— Чак когато станем господари, ще възстановим Палестинското царство и там ще поставим папата… Отначало ще се задоволим с Ерусалим заедно с Яфа като морско пристанище. После Сирия ще бъде обявена за независима и ще я присъединим… Вие знаете, че е далече времето, когато папата не ще може да остане в Рим поради възмутителните унижения, които му се подготвят. Именно за този ден ще трябва да бъдем готови.