Сбогуваха се, като си определиха среща на другия ден, среща, на която трябваше да присъствува инженер Амлен, но изведнъж Дегремон се плесна по челото и с отчаян вик каза:
— Ами забравих Колб! О, той няма да ни прости, трябва и той да бъде с нас… Миличък Сакар, бъдете така любезен да отидете веднага при него. Няма още шест часът, ще можете да го намерите… Да, лично вие, но не утре, още тая вечер, защото ще се засегне, а той може да ни бъде полезен.
Сакар послушно тръгна, знаейки, че щастливите дни не се повтарят. Той бе освободил фиакъра, като се надяваше, че оттук ще си отиде у дома, на две крачки разстояние; тъй като дъждът най-сетне беше спрял, тръгна пеш и с радост чувствуваше под краката си паважа на Париж, който отново щеше да завладее. На улица „Монмартр“ няколко капки дъжд го накараха да се насочи към пасажите. Мина през пасаж „Вердо“ и пасаж „Жуфроа“, после през пасаж „Панорами“ и когато тръгна по страничната галерия, за да съкрати пътя и излезе на улица „Вивиен“, с изненада видя как Гюстав Седий се измъкна от един тъмен проход и изчезна, без да се обърне. Той се спря и изгледа къщата, един дискретен хотел с мебелирани стаи, от който в момента излезе една дребна руса жена с воал — позна госпожа Конен, хубавата книжарка. Значи, когато искаше да прояви нежност, тя водеше тук своите еднодневни любовници, докато в същото време нейният добър, дебел съпруг вярва, че е излязла по работа! Този тайнствен кът в средата на квартала беше много сполучливо избран и само по една случайност тайната бе разкрита. Развеселен, Сакар се усмихваше, завиждайки на Гюстав — Жермен Кьор сутринта, госпожа Конен следобед, по две на ден си имаше този младеж! Още два пъти той изгледа вратата, за да я запомни добре и при случай да я използува.
На улица „Вивиен“, в момента, когато влизаше у Колб, Сакар изтръпна и отново се спря. Изпод земята излизаха леки, кристални звуци, наподобяващи гласа на приказните феи; той позна песента на златото, която непрекъснато звънтеше в този квартал на търговията и спекулата; песента, която бе вече чул тази сутрин, се повтаряше в края на деня. Лицето му разцъфтя, погалено от нея, сякаш тя му потвърждаваше хубавото предзнаменование.
Точно по това време Колб се намираше долу, в леярната; и Сакар като домашен приятел слезе при него. В голия сутерен, постоянно осветяван от силните пламъци на светилен газ, двама леяри изпразваха с лопати обкованите с цинк сандъци, пълни днес с испански монети, които хвърляха в потата, поставена върху голямото квадратно огнище. Беше много горещо, трябваше да говорят високо, за да се чуят сред този звук на хармоника, който трептеше под ниския свод. Излети слитъци и блокчета злато с блясък на нов метал бяха наредени по дължината на масата на химика лаборант, който определяше каратите. От сутринта бяха минали повече от шест милиона, които осигуряваха на банкера печалба не по-голяма от триста-четиристотин франка; защото разликата в цената на златото между различните курсове беше нищожна, някаква си хилядна част, и за да се реализира печалба, трябваше Да се претопи значително количество метал. На това се дължеше този звън на злато, този поток от сутрин до вечер, от началото до края на годината в дъното на мазето, където златото постъпваше на монети и откъдето излизаше на слитъци, за да се върне отново в монети и пак да се превърне в слитъци — един цикъл с единствената цел да останат в ръцете на спекуланта няколко зрънца злато.
Колб, този дребен, много мургав човек, от чиято гъста брада се подаваше орлов нос, издаващ еврейско потекло, прие веднага, щом разбра предложението на Сакар, чиито думи се заглушаваха от сипещото се като градушка злато.
— Отлично — извика той. — Много съм щастлив, че ще участвувам, щом като Дегремон участвува!
Но тъй като едва се чуваха, те замълчаха, останаха един срещу друг, зашеметени от този ясен звън, разтърсващ като много висока нота, която безкрайно звучи от цигулката.
Въпреки хубавото време и ясната майска нощ Сакар, съсипан от умора, нае фиакър, за да се прибере. Тежък, но добре използуван ден.
IV
Възникнаха трудности, работата се проточи, пет месеца изтекоха, без нещо да се завърши. Беше краят на септември и Сакар беснееше, като виждаше, че въпреки старанието му се явяваха нови препятствия, цяла поредица от второстепенни въпроси, които най-напред трябваше да се решат, за да може да се предприеме нещо сериозно и солидно. Стана толкова нетърпелив, че по едно време беше готов да прати по дяволите синдиката, обзет и съблазнен от внезапната идея да учреди банката само с принцеса Д’Орвиедо. Тя притежаваше необходимите милиони за първоначалния тираж акции — защо да не ги вложи в това прекрасно предприятие, докато се явят дребните клиенти при бъдещите увеличавания на капитала, както проектираше? Той безусловно вярваше, беше убеден, че с вложените от нея пари тя ще удесетори богатството си, това богатство на бедните, с което ще може да прави още по-големи благодеяния.