Дори самият Сакар се учуди на нейното сдържано вълнение и на треперещия и глас. За Ерусалим досега бе говорил само при лирически пристъп на нервна възбуда, а се отнасяше всъщност с недоверие към този безумен проект, миришеше му на нещо несериозно, готов бе да го изостави и да му се надсмее, ако другите го посрещнат шеговито. Развълнуваната постъпка на тази свята жена, която водеше дъщеря си, дълбокият начин, по който даваше да се разбере, че тя и близките й, цялата френска аристокрация бяха повярвали и изпаднали във възторг, му правеше силно впечатление, даваше плът на една чиста фантазия, разширяваше до безкрайност неговото поле на действие. Значи, наистина тук имаше някакъв лост, който ще му даде възможност да повдигне света! Способен да се приспособява много бързо, той веднага влезе в играта, заговори й със същата загадъчност за крайното тържество, към което мълчаливо ще се стреми; думите му бяха проникнати от благочестие, наистина беше разчувствуван от вярата, вярата в превъзходството на метода на действие, който му предлагаше критическото положение на папата. За щастие той имаше такава способност да вярва, щом го изискваше интересът на плановете му.
— Най-сетне, господине — продължи графинята, — аз се реших на нещо, от което досега се отвращавах… Да, мисълта да се впрегнат парите в работа, да се вложат под лихва, никога не ми е минавала през главата. Аз знаех, че тези стари разбирания за живота, тия предразсъдъци са малко глупави, но какво да се прави? Човек толкова лесно не се опълчва срещу убежденията, втълпени му още когато е сукал майчино мляко, та и аз си въобразявах, че само земята, само едрата собственост може да храни хората като нас… За нещастие едрата собственост…
Тя леко се изчерви, защото стигна до признаването на това разорение, което така грижливо криеше.
— Едрата собственост вече не съществува… Ние много изстрадахме… Остана ни само една ферма.
За да я избави от смущението, Сакар разпалено започна да преувеличава:
— Но, госпожо, вече никой не живее от земята… Старото земевладелско благосъстояние е отживяла форма на богатство, загубила вече всяко значение. Тя дори бе застой, замразяване на парите, чиято стойност днес ние удесеторяваме, като ги хвърляме в движение било във формата на книжни банкноти, било в ценни книжа от всички видове — търговски и финансови. Само по този начин светът ще бъде обновен, защото без такива пари, без потока от пари, който тече и прониква навред, нищо не е възможно — нито приложението на науката, нито крайният световен мир… О, богатството на земевладелеца отиде по дяволите заедно със старите таратайки. Със земя за един милион умираш, а живееш с четири пъти по-малък капитал, вложен в добри предприятия, които дават петнадесет-двадесет и дори тридесет на сто.
Леко, с безкрайна тъга графинята поклати глава.
— Съвсем не ви разбирам и както ви казах, аз съм си останала от онова време, когато от такива работи се плашехме като лоши и забранени неща… Само че аз не съм сама, трябва най-вече да мисля за дъщеря си. От няколко години успях да сложа настрана, о, една малка сума!…
Тя отново се изчерви.
— Двадесет хиляди франка, който дремят у дома, в едно чекмедже. Може би по-късно съвестта ще ме гризе, че съм ги държала така неизползувани; и понеже вашето дело е добро, както ми довери моята приятелка, понеже вие ще работите за осъществяването на нашите най-пламенни желания, аз рискувам… С една дума, ще ви бъда благодарна, ако можете да ми запазите от акциите на вашата банка за около десет-дванадесет хиляди франка. Исках дъщеря ми да ме придружи, защото не крия от вас, че тези пари са нейни.
Досега Алис не бе отворила уста, седеше с безразличен вид, въпреки интелигентния си поглед. С жест тя нежно възрази:
— О, мамо, мои пари! Нима имам нещо мое, което да не е ваше?
— Ами за сватбата ти, детето ми?
— Но вие много добре знаете, че не искам да се омъжвам!
Тя изрече тия думи много бързо и в слабия й глас прозвуча мъката, която й причиняваше нейната самота. Майка й я накара да млъкне с тъжен поглед; и за миг те се спогледаха, не можейки да скрият една от друга това, което всеки ден ги измъчваше еднакво, това, което бяха принудени да пазят в тайна.
Сакар много се развълнува.
— Госпожо, и да няма акции, аз все пак ще намеря за вас. Да, ако трябва, ще взема от моите… Вашата постъпка ме възхити безкрайно, вие ми оказвате голяма чест с вашето доверие.
И в този миг той наистина вярваше, че ще направи да забогатеят тия нещастнички — сдружаваше се с тях, за да им даде една част от златния дъжд, който щеше да завали над него и около него.