Двете дами бяха станали и си отиваха. Елва на вратата графинята си позволи да направи пряк намек за великото дело, за което не се говореше.
— Получих от моя син Фердинанд, който е в Рим, едно отчайващо писмо за тревогата, причинена там от известието за изтеглянето на нашите войски.
— Търпение — заяви Сакар убедително, — ние сме тук, за да спасим всичко.
С дълбоки поклони той ги изпрати чак до площадката на стълбището, като ги изведе през чакалнята, предполагайки, че е празна. Но като се връщаше, забеляза, че на една пейка седи човек на около петдесет години, висок и слаб, облечен като работник в празничен ден, а до него хубаво осемнадесетгодишно, тънко, слабо момиче.
— Какво? Какво искате?
Момичето стана първо, а мъжът, изплашен от това грубо посрещане, започна със заекване някакво неясно обяснение.
— Бях заповядал да бъдат върнати всички хора! Защо сте тук?… Кажете поне как се казвате?
— Дьожоа, господине, и съм дошъл с моята дъщеря Натали…
Посетителят отново така се обърка, че Сакар, изгубил търпение, едва не го изхвърли навън, докато най-сетне разбра, че той е отдавнашен познат на госпожа Каролин, която именно му била казала да чака.
— Аха, вас ви препоръчва госпожа Каролин! Трябваше да ми кажете веднага… Влезте и побързайте, защото съм много гладен.
В кабинета той остави Дьожоа и Натали да стоят прави и не седна, за да ги отпрати по-скоро. Максим, който бе станал от фотьойла след излизането на графинята, не сметна вече за необходимо да се крие, започна с любопитство да разглежда новодошлите. А Дьожоа надълго заразказва историята си:
— Ето какво, господине… Изкарах военната си служба и после постъпих като разсилен в кантората на съпруга на госпожа Каролин, господин Дюрийо, когато той беше жив и имаше пивоварница. После постъпих при господин Ламбертие, комисионер в халите. После постъпих при господин Блезо, банкера, когото вие добре познавате — той си пръсна черепа преди два месеца, та затова съм без работа… Най-напред трябва да ви кажа, че се бях оженил. Да, бях се оженил за жена си, Жозефин, точно когато бях на работа при господин Дюрийо, а тя беше готвачка у снахата на господаря, у госпожа Левек, която госпожа Каролин добре познава. След това, когато бях при господин Ламбертие, тя не можа да постъпи там, а се нареди при един лекар от Грьонел, господин Реноден. След това тя отиде в магазина „Тримата братя“ на улица „Рамбюто“, където аз нямах късмет да бъда приет на работа…
— Накратко — прекъсна го Сакар, — дошли сте да ши искате работа, нали така?
Но Дьожоа държеше да разкаже за мъката си в живота, как не му провървяло, като се оженил за готвачката, как никога не успял да се настани на същото място, където работела тя. Все едно, че не били венчани, никога си нямали стая за живеене, виждали се по кръчмите, целували се зад кухненските врати. Родила им се дъщеря, Натали, която трябвало да оставят при кърмачката й чак до осемгодишна възраст, до деня, в който на него, бащата, му дотегнало да живее сам, и я прибрал в тясната си стаичка на прислужник. Така той станал истинска майка на малката, възпитавал я, водел я на училище, обграждал я с безкрайни грижи и сърцето му все повече преливало от възторг към нея.
— О, господине, аз смело мога да кажа, че съм напълно доволен от нея. Тя е образована, честна. И, както я виждате, няма по-мило момиче.
Сакар наистина намираше очарователно това бледо цвете на парижката улица, това слабо и мило момиче с големи очи под малките къдрици на светлата му коса. То се оставяше да бъде обожавано от баща си, защото още беше целомъдрено и нямаше никакъв интерес да загуби тази си прелест — жесток и спокоен егоизъм в блясъка на бистрите й очи.
— Така че, господине, ето я вече на години за омъжване, а и точно имаме добър кандидат, сина на нашия съсед, книговезеца. Само че това момче има желание да се подреди и затова иска шест хиляди франка. Това не е много, той може да претендира за момиче, което да има повече. Трябва да ви кажа, че аз загубих жена си преди четири години и че тя ни остави спестяванията си от нейните малки доходи като готвачка, нали така?… Имам четири хиляди франка; но не шест хиляди, а младежът бърза. Натали също.
Момичето, което слушаше усмихнато и гледаше със своя толкова студен и решителен ясен поглед, одобрително рязко кимна с глава.
— Разбира се… Не искам да се залъгвам, трябва да се тури край по един или друг начин.
Сакар отново ги прекъсна. Той беше оценил човека — ограничен, много добър, привикнал с военната дисциплина. Освен това достатъчно бе, че е препоръчан от госпожа Каролин.