— Отлично, драги мой… Ще започна да издавам вестник, ще ви взема за разсилен… Оставете ми адреса си и довиждане.
Обаче Дьожоа съвсем не искаше да си отиде. Той продължи смутен:
— Господинът е много любезен, приемам службата с благодарност, защото ще трябва да работя, след като настаня Натали… Но аз дойдох за друго. Да, от госпожа Каролин и от още други хора узнах, че господинът ще започне големи работи и ще може да дава каквито си иска печалби на своите приятели и познати. Така че, ако господинът пожелае да се погрижи за нас, ако господинът се съгласи да ни даде от своите акции…
Сакар за втори път бе развълнуван, сега още по-развълнуван, отколкото първия път, когато графинята също му повери зестрата на дъщеря си. Този прост човек, този съвсем дребен капиталист от икономии, събирани су по су, не беше ли олицетворение на вярващата, доверчивата тълпа, огромната тълпа, която създава многочислената и солидна клиентела, фанатизираната армия, която въоръжава с непобедима сила всяка кредитна банка? Ако този славен човек бе дотичал така, преди още да е направена каквато и да било разгласа, какво ще стане, когато бъдат отворени касите на гишетата? Разнежен, той се усмихваше на този пръв малък акционер, в чието лице виждаше предзнаменованието на големия успех.
— Дадено, приятелю, ще имате акции.
Лицето на Дьожоа засия, сякаш му бяха съобщили неочаквано благоволение.
— Господинът е много добър… Нали след шест месеца ще мога с моите четири хиляди да спечеля две хиляди и по такъв начин да допълня сумата?… И тъй като господинът се съгласи, предпочитам да уредя работата веднага. Донесъл съм парите.
Той затърси, извади един плик и го подаде на Сакар, който стоеше неподвижен, мълчалив, възхитен и очарован от този последен жест. И страшният корсар, който досега бе ограбвал толкова капитали, избухна в добродушен смях, решил да обогати честно и този вярващ, човек.
— Но, драги мой, тези работи не стават така… Задръжте парите, аз ще ви запиша и вие ще платите, когато му дойде времето, и там, където трябва.
Този път вече той можа да ги отпрати, след като Дьожоа му благодари чрез Натали, чиято усмивка от задоволство озари нейните сурови и невинни хубави очи.
Когато най-сетне останаха сами, Максим се обърна към баща си и каза със своя дързък и подигравателен тон:
— Ето че даваш вече зестра на младите момичета.
— Защо не? — отвърна весело Сакар. — Хубаво е да влагаш пари в щастието на другите.
Той подреди някои книжа, преди да излезе от кабинета си. После изведнъж попита:
— А ти не искаш ли акции?
Максим, който се движеше със ситни крачки, се обърна с подскок и се изправи пред него.
— О, не, разбира се! За глупак ли ме смяташ?
Сакар размаха гневно ръка, намирайки в отговора липса на уважение и здрав разум, готов да му изкрещи, че работата е действително прекрасна, че наистина го намира за много глупав, ако смята баща си за обикновен крадец като другите. Но като го изгледа, изпита състрадание към своя нещастен син, изтощен на двадесет и пет годишна възраст, нареден, истински скъперник, толкова остарял от порочност и толкова загрижен за здравето си, че не си позволяваше вече никакъв разход на пари, нито някаква наслада, без да си направи сметка за ползата, която ще има. И съвсем успокоен и много горд с темпераментното неблагоразумие на своите петдесет години, той започна да се смее и го потупа по рамото.
— Добре, хайде да закусим, бедното ми момче, и си лекувай ревматизма.
На другия ден, 5 октомври, Сакар, придружен от Амлен и Дегремон, отиде при нотариуса Льолорен на улица „Сент Ан“; съставен бе акт, който постановяваше, че под името Световна банка се учредява анонимно акционерно дружество с капитал двадесет и пет милиона, разпределени в петдесет хиляди акции по петстотин франка всяка, от който капитал се изисква само една четвърт. Седалището на дружеството се установява на улица „Сен Лазар“ в дома Д’Орвиедо. Един екземпляр от устава, представен съгласно акта, бе депозиран при нотариуса Льолорен. Този есенен ден бе ясен и слънчев; като излязоха от нотариуса, тримата господа запалиха пури, тръгнаха бавно по булеварда към улица „Шосе д’Антен“, доволни от живота, развеселени като избягали колежани.
Общото учредително събрание се състоя едва през следващата седмица на улица „Бланш“ в един малък танцувален салон, чийто собственик бе фалирал и в който сега един фабрикант се мъчеше да устройва изложби на картини. Учредителите бяха вече пласирали ония записани от тях акции, които не искаха да задържат; така че се явиха сто двадесет и двама акционери, представляващи близо четиридесет хиляди акции, което даваше общо две хиляди гласа — двадесет акции бяха необходими, за да се добие право на участие в събранието и право на гласуване. Но тъй като всеки един от акционерите не можеше да има повече от десет гласа независимо от броя на акциите си, точното число на гласовете възлизаше на шестстотин четиридесет и три.