— Госпожо, аз разчитам на вас.
— Тръгвам още сега.
След един час госпожа Каролин, която бе взела кола, обикаляше зад възвишението на Монмартр, без да може да намери квартала. Най-сетне в една от безлюдните улици, съединяващи се с улица „Маркаде“, една стара жена го показа на кочияша. Намираше се в началото на полски път, разровен, покрит с кал и с боклуци, който се вмъкваше по средата на една пуста местност; само внимателният поглед можеше да открие мизерните постройки, изправени от кал, от стари дъски и от стари ламарини, наподобяващи купища останки от разрушени сгради, наредени около вътрешния двор. Към улицата имаше едноетажна къща, изградена от камък, но разкривена и отвратително мръсна, сякаш лазеше входа като някаква кула. И наистина госпожа Мешен живееше тук и като бдителна собственичка непрекъснато беше на пост, сама управляваше своя малък народ от гладни наематели.
Още щом слезе от колата, госпожа Каролин я видя да се появява на прага — огромна, с увиснали гърди и корем под стара рокля от син копринен плат, обтегната при гънките и разпрана по шевовете; бузите й бяха толкова издути и толкова червени, че потъналият в тях малък нос сякаш се печеше между два огъня. Госпожа Каролин се двоумеше, обзета от безпокойство, когато един много нежен глас, приятно писклив като селска свирка, я успокои.
— О, госпожо, нали господин Буш ви изпраща? Дошла сте за малкия Виктор… Влезте, влезте де. Да, тук наистина е Неаполитанският квартал. Улицата не е регистрирана, още нямаме номера… Влезте, трябва най-напред да поговорим за всичко това. Боже мой, колко е неприятно, колко е тъжно!
Госпожа Каролин трябваше да седне на един продънен стол в почернялата от мръсотия трапезария, в която зачервената печка поддържаше някаква задушаваща топлина и миризма. Госпожа Мешен започна да нарежда, че посетителката имала късмет да я намери, защото тя била заета с много работа в Париж и не се прибирала преди шест часа. Госпожа Каролин трябваше да я прекъсне:
— Извинявайте, госпожо, аз дойдох заради това нещастно дете.
— Отлично, госпожо, ще ви го покажа… Нали знаете, че неговата майка ми беше братовчедка. Ох, мога да кажа, че съм изпълнила дълга си… Ето книжката, ето сметките.
От бюфета тя извади добре подредени документи, поставени в синя папка, както при деловите хора. После започна да говори непрестанно за бедната Розали: разбира се, напоследък водела съвсем отвратителен живот, тръгвала с първия срещнат мъж, връщала се пияна и окървавена, след като скитала по цели седмици; обаче трябва да се знае, нали така, че е била добра работничка, преди бащата на Виктор да й счупи рамото в деня, когато я обладал на стълбището; така че с този недъг, продавайки лимони в халите, тя не е могла да живее целомъдрено.
— Вижте, госпожо, аз съм й заемала тези пари по двадесет су и по четиридесет су. Датите са отбелязани: на 20 юни двадесет су, на 27 юни пак двадесет су; на 3 юли четиридесет су. И след тази дата, изглежда, е била болна, защото, както виждате, непрекъснато по четиридесет су… Освен това аз обличах Виктор. Поставила съм едно В. пред всички разходи, които съм правила за хлапето… А да не говорим, че когато Розали умря, о, много мръсно, от една болест, от която напълно изгни, момчето остана изцяло на мои разноски. Оттогава, ето вижте, вписала съм по петдесет франка на месец. Много умерено. Бащата е богат, той лесно може да даде месечно по петдесет франка за своя син… Всичко прави пет хиляди четиристотин и три франка; а като прибавим шестстотинте франка от полиците, ще получим общата сума от шест хиляди франка… Да, всичко за шест хиляди франка, това е!
Въпреки че й се повръщаше и бе пребледняла, госпожа Каролин възрази:
— Но полиците не ви принадлежат, те са собственост на детето.
— О, прощавайте — отвърна рязко госпожа Мешен, аз съм дала пари за тях. За да услужа на Розали, аз й шконтирах полиците. Вижте на гърба им… От моя страна е голяма отстъпка, че не искам лихви… Размислете, мила моя госпожо, дали трябва да се откъсва дори едно су от една бедна жена като мене.
Милата госпожа с уморен жест каза, че приема сметката, и Мешен се успокои. Възвърнала напевния си глас, тя заговори:
— Сега ще накарам да повикат Виктор.
Но напразно изпраща едно след друго три момченца, които отиваха да го търсят, после заставаха на прага и размахваха ръце; разбира се, Виктор не искал да бъде безпокоен. Едно от хлапетата дори предаде една негова неприлична дума. Тогава Мешен се раздвижи, изчезна, като че ли отиде да го хване за ухото и да го доведе. Но скоро се върна сама, размислила, че положително ще бъде по-добре да го покаже в неговия отвратителен вид.