От Неаполитанския квартал до дома за трудово възпитание на булевард „Бнно“ госпожа Каролин можа да изтръгне само едносрични отговори от Виктор, чиито блестящи очи жадно поглъщаха пътя, широките авенюта, минувачите и богаташките къщи. Той не знаеше да пише, едва можеше да чете, защото винаги бе бягал от училище, за да скита из укрепленията; и по детското му лице, узряло твърде рано, се отразяваха само Възбудените апетити на рода му, някакво стремително желание за наслада, подсилено от тора на мизерията и отвратителните примери, сред които бе израснал. На булевард „Бнно“ очите на този млад див звяр заблестяха още повече, когато, слязъл от колата, прекоси централния двор, където сградите за момчетата и за момичетата бяха вдясно и вляво. С един само поглед той бе огледал вече просторните площадки, обкръжени с хубави дървета, кухненските помещения, облицовани с фаянсови плочки, от чиито отворени прозорци лъхаше на месо, украсените с мрамор трапезарии, дълги и високи като църковни кубета, целия този царски разкош, който принцесата, упорствувайки в стремежа си да зърне всичко, искаше да даде на бедните. После, въведен в дъното, в крилото, заемано от администрацията, вкарван от канцелария в канцелария, за да бъде приет съгласно установените формалности, Виктор чуваше как новите му обувки скърцат по огромните коридори, по широките стълбища, по всички тия помещения, изпълнени с въздух и светлина, украсени като дворец. Ноздрите му се разширяваха, всичко това щеше да бъде негово.
Но когато госпожа Каролин, върнала се от приземния етаж, където бе слязла за подписването на един от документите, го поведе по друг коридор и го изправи пред някаква остъклена врата, той можа да види работилницата, в която момчетата на негова възраст, изправени пред тезгяхи, учеха дърворезбарство.
— Виждате ли, малкият ми — каза тя, — тук всеки работи, защото човек трябва да работи, ако иска да бъде здрав и щастлив… Вечерно време има учебни занимания и аз разчитам, нали така, че вие ще бъдете послушен и ще се учите добре… Вие сам ще решите бъдещето си, едно бъдеще, каквото никога не сте сънували.
Тъмна бръчка се бе появила по челото на Виктор. Той не отговори, а като завистлив разбойник започна да хвърля коси погледи с вълчите си очи към заобикалящия го разкош: да притежава всичко това, но без да прави нищо; да го завладее, да му се насити със силата на ноктите и зъбите. И от този миг той се превърна тук в бунтовник, в затворник, мечтаещ за кражби и бягство.
— Сега всичко е уредено — подзе госпожа Каролин. — Ще отидем в банята.
Такъв бе редът — всеки нов пансионер при постъпването си трябваше да се окъпе; ваните бяха горе, в кабини близо до лазарета, който имаше две отделения — едното за момчета, другото за момичета; в съседство бе пералнята. Шестте сестри от дома царстваха тук, в тази великолепна пералня, цялата в лакирана дървена ламперия, с дълбоки триетажни шкафове, и в образцовия лазарет, толкова светъл и бял, без никакво петънце, весел и чист като самото здраве. Много често и дамите от контролния съвет прекарваха тук по един час следобед не толкова за да контролират, колкото да подкрепят делото със своята всеотдайност.
А точно сега тук, в залата между двете отделения на лазарета, беше графиня Дьо Бовилие заедно с дъщеря си Алис. Много често тя я водеше в дома, за да я развлича, като й дава възможност да изпитва удоволствие от благотворителността. Този ден Алис помагаше на една от сестрите при приготвянето на филийки със сладко за две оздравяващи момиченца, на които бе разрешено да ядат.
— А, ето един новак! — извика графинята, като видя Виктор, когото бяха накарали да седне в залата, докато чакаше за банята.
Обикновено тя се държеше въздържано към госпожа Каролин, поздравяваше я само с кимване на глава, винаги без да я заговори, може би от страх да не завърже с нея съседски отношения. Но това момче, което тя водеше, тази добросърдечност, с която се отнасяше към него, навярно я разчувствуваха и я накараха да излезе от своята сдържаност. Двете жени заговориха полугласно.
— Само ако знаехте, госпожо, от какъв ад току-що го измъкнах. Моля ви да бъдете внимателна към него, както помолих всички тукашни госпожи и господа.
— Има ли родители? Вие познавате ли ги?
— Не, майка му е починала… Няма никой друг освен мене.
— Бедното момче!… О, какво нещастие!
През това време Виктор не откъсваше очи от филийките. В погледите му пламтеше някакво свирепо желание; освен в сладкото, което размазваха с нож, той се взираше в слабичките бели ръце на Алис, в нейния много тънък врат, в цялата й фигура на окаяна девица, която гаснеше в напразно очакване да бъде омъжена. Ако бяха само двамата, щеше с един удар да я прасне с глава в корема и да я търколи до стената, за да й вземе филийките. Младото момиче бе забелязало лакомите му очи и след като с поглед се посъветва с монахинята, се обърна към него: